Любен Дилов - Да избереш себе си

— В спалнята е още. Чакаме сестрата за инжекциите.

Аройо не й обърна внимание, като че ли не я и чу. По същия безогледен начин се носеше из коридорите на Института. Властната осанка — като повечето твърде ниски мъже Аройо доста се и пъчеше — сякаш го извисяваше над ръстово нормалните хора. Преди да седне в инвалидната количка и приведен вече над бастуна, Димих пак надвишаваше с цяла глава своя заместник на директорския пост. Беше професор по медицинска физика, имаше и куп изобретения в биокибернетиката. Едроглав, с гъста, къдрава коса, която направо преливаше в староеврейската брада, той повече приличаше на банализиран от научната фантастика отрицателен тип учен, та целият персонал и сътрудниците на Института най-много от него се плашеха. Отмъщаваха си, наричайки го помежду си ту „отровното джудже“, ту „Педя учен — лакът брада“. Съзнаваха обаче своята несправедливост — проф. Виктор Аройо притежаваше неоспорими качества на учен и администратор.

Димих все пак бе успял да се премести в количката си зад своето огромно бюро, отрупано с компютри, принтери и факсове, да посрещне и с усмивка своя заместник, който дори не благоволи да отвърне на поздрава му, а направо раздуха брадата си:

— Очаквах от теб повече капризи! Важното е, че си го харесал, идвам да взема чертежа. — Огледа се крадешком, видя, че сестра му е излязла от кабинета, и хвърли на бюрото малка аудиокасета. — Записът не е добър, правих го тайно. А ти чуй какво мислят хората, на които разчиташ, и престани да ме тормозиш!

Димих извади дискетата с чертежа от най-близкия до ръцете му компютър, изговаряйки малко натъртено гласните звуци:

— Вик, ако си свободен, заведи някъде Рут тази вечер! На театър, на концерт… Не мога да я изкарам от къщи, ще се поболее.

Аройо кимна, разбрал, че не му е толкова за здравето на Рут, колкото да остане сам с донесената аудиокасета.

— Вероятно ще се оженим, щом столът ви бъде готов — додаде внезапно Димих и несъзнателно отдалечи количката си от своя бъдещ зет. — Хубав е, но ще го приема само като сватбен подарък.

Виктор Аройо духна нервно космите от устните си.

— Предполагам, че и тя го иска…

— Знам, че ти е неприятно сестра ти да се обвързва с един полутруп…

— Нищо не съм казал.

— То се вижда. Ще бъда и аз откровен, Вик. Обичахме се със сестра ти и още се обичаме, макар то сигурно да е вече самопринуда или обич към спомена, или каквото там може да бъде. Но за Рут ще е по-добре да бъде моя законна вдовица.

Аройо бе отишъл до прозореца, зад който скоро щеше да се мръкне. В стъклото се отразяваше само черният облак на брадата му.

— Столът, който ти конструираме, не е катафалка.

Димих щеше да му възрази, но Рут влезе, разперила голите си лакти от двете страни на таблата с двете бири и чинийките със златистожълта майонезена салата.

— Вик ме молеше да те пусна с него тази вечер на театър — внимателно издекламира насреща й Даниел Димих, като се стараеше да не размаже гласните с езика си.

— Какво ще гледаме — издрънча радостната готовност на Рут в бирените чаши и тя добави позасрамено: — А ти няма ли…

— Имам работа тази вечер — рече Димих с цялата властност, на която беше способен. — Върви се облечи, докато си изпием бирата!

Рут хукна към спалнята с плахия възторг на момиче, поканено за първия си бал. Димих повторно извъртя количката към заместника си.

— Не ме съди жестоко, Вик! Няма да е задълго и тя ще е свободна да изживее младостта си. А ако искаш това да стане по-скоро, да спестиш и на нея някои доста неприятни моменти…

Аройо бе навел брадата си над бутилките, които отваряше:

— Чуй касетата и ще се убедиш, че не зависи от мен!

— Отлично знам колко зависи от теб. А обидата и в двата случая ще остане, братко. У мен заради Голема, у теб загдето съсипвам живота на сестра ти. Наздраве!

И той заклещи в пръстите на закривената си ръка високата чаша с преливащата над ръба й шуплеста пяна.

Рут му се видя толкова чужда в рядко обличаната от нея официална рокля, че Димих двойно по-остро усети неспособността си да я притежава — нищо в него не я пожелаваше. Болестта ли бе направила мозъка му импотентен или навикът? Все едно, погине ли въображението, май че угасва и потентността! А Рут? Обичаше ли го наистина, или просто си е преценила, че щом е свързана с един от прославените мъже на своето време, длъжна е да остане докрай с него? Па и за собствената й кариера ще е от полза.

Но защо тогава по-неотстъпно от него самия се бореше с болестта му, след като добре знаеше, че е невъзможен добрият изход? Непрекъснато му внушаваше, че лекарите твърде малко знаят за нея, че само се упражняват в теоретични умопостроения, а неговият необикновен силен в съпротивата си към света мозък не ще позволи на болестта да го надвие. И като че ли успяваше. Отначало болестта се развиваше удивително по-бавно, отколкото допускаха лекарите и учебниците им. Сякаш без сериозни намерения тя отхапваше ту тук, ту там парче от краката или бедрата, връщаше отхапаното за по-слаб, но все пак осезаем живот, педантично заобикаляше разните по-важни нервни центрове и великодушно им предостави няколко години пълни с повече любов и радостен труд, отколкото с тревоги. Докато неочаквано като че ли се ядоса и бързичко запълзя по четирите му крайника, започна методично да ги умъртвява. А следиш ли властните стъпки на собствената си смърт, невъзможно е да се опазваш от периодичните депресии. Тук Рут единствена можеше да му помогне. Най-малкото с това, че той усещаше необходимост от нея! Твърде слабо го утешаваше увереността, че медицината ще му бъде благодарна за професионалните наблюдения, каквито едва ли би получила от хиляди анамнези, за касетите, в които педантично ги диктуваше всяка седмица, щом отпратеше за нещо Рут извън дома им.