Любен Дилов: Да избереш себе си

Сигурно бе станал смешен с шаблонната си шега — абревиатурата на „авангардни компютърни технологии“ беше АКТ. И доста го засрами! Но след такъв въпрос се оказа невъзможно да шикалкави. Предаде се повече смутен от лекотата, с която се осъществяваше непостижимото, отколкото ощастливен. И с храбрата отрешеност на застаряващия ерген, че ще е завинаги. Защото със сестрата на най-близкия си помощник не можеше да постъпи като с другите жени. А сега вече и не помнеше кой към кого тогава пръв посегна. Рут, която още същия час захвърли цигарите, съзряла неволното му смръщване от миризмата й, така го всмука в себе си, че той никога повече не усети порив към друга жена. И никога не намери повод да се запита дали в поведението й не бе имало пресметливост да обвърже прославения учен към семейството си.

Директор на най-авторитетния европейски център за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии, професор Даниел Димих беше тогава не само сред най-младите професори, не само известен, но и впечатляващо спортен на вид. Беше и достатъчно остроумен, за да очарова стичащите се от целия свят към него специализантки. Още повече, че журналистите с пристрастното си лекомислие направо му създадоха лоби за някоя от бъдещите Нобелови награди — сигурно защото тя отдавна не бе оставала в Европа. Докато Димих — представително висок и мъжествено хубав под булото на класическата отчужденост на учения от страстите на деня — сякаш носеше не само откривателския усет на стария континент, но и цялата мешавица на кръвта му, та би стоял великолепно под прожекторите на сцената на Нобеловия комитет.

Сега най-елитните болници на Европа преточваха на всеки три месеца тази негова кръв, за да я филтрират, надявайки се чрез пречистване да забавят развитието на връхлетялата го незнайно откъде, все още спорна в етиологията си болест. Сравнително рядкото заболяване нямаше дори единодушно установено име. Най-често го наричаха за кратко АЛС — амиотрофична латерална склероза, другаде го назоваваха гръбначна мускулна атрофия, а отвъд Океана бяха го кръстили Болест на Лу Гериг. Може би дошла у него с някой от славянските му, англосаксонски или испански гени, тази болест бе започнала преди три години безмилостно да го обездвижва. И само нападнатият му като из засада мозък възпираше в неуморима още съпротива възкачването й към жизненоважни органи. Медиците правеха онова, което знаеха или дръзваха да опитат, със скритото примирение, че пациентът им, макар и знатен гражданин на света, е обречен. А ако той се съгласяваше да удължават мъките му с всевъзможни процедури и операционни присадки, то бе заради ината на учения, че с подготвения си да надниква в тайните на материята мозък ще узнае за болестта нещо недостъпно за специалистите.

Рут първа научи за болестта му, но вместо да го изостави, както й предложи, тя сякаш възтържествува — „великият Димих“ най-после бе й паднал в ръцете! И започна да се грижи за него като за дълго жадувано и заради това двойно повече глезено дете. Не му позволи да наеме болногледачка, измести и майка му, а с пламенната си предприемчивост издейства да я назначат на мястото на личната му секретарка. Така узакони правото си да бъде все при него. И доста себично се разпореждаше с тялото му или по-скоро с онова, което още функционираше в него. За сметка на измъчено насмешливото търпение, с което посрещаше капризите му. Защото с напредването на болестта и характерът му се променяше. Дразнеше го нарастващата му зависимост от Рут, а осъзнаването, че още стотици хора се виждаха принудени да се съобразяват с неговото състояние, го правеше злорадо придирчив и саркастичен.

Рут притисна хлъзгавия си от тънката коприна на пенюара корем към тила му и това му се стори по-скоро пресметливо съблазняване, отколкото искрена потребност, защото в думите й нямаше нито драматизъм, нито сериозен упрек:

— Толкова години ми вярваше, нали? Защо така изведнъж…

От горещия допир на корема й някакво подобие на живот се опита да поникне в сплеснатия му от мъртвите бедра чатал, но то само го накара да се чувства двойно по-виновен.

— Вярата обвързва. А теб пък да обвързвам към себе си е чисто престъпление.

Тя не се остави да я отклони от намерението й. Преди да заболее, Димих с разсеяно удоволствие се подчиняваше на волята й да му се налага в житейските неща.

— Не усещаш ли колко е горещ коремът ми? Защо го оставяш празен? — издекламира тя над главата му, сякаш насмешливо цитираше Библията.