Любен Дилов - Да избереш себе си

— Трябва ли непременно и в такива моменти да дрънкаш глупости?

Силно измършавели, бедрата му не възприемаха вече и температурните разлики на въздуха. Само в нещото между тях животът още бе в състояние да надига глава като тревата под престарял асфалт, но, вместо да се съвземе, то съвсем бе примряло в топлината на дланта й. Димих рече треперливо:

— Сигурно ще ми бъде по-леко, ако ме намразиш.

— Не се мисли за изключение — издуха тя горещия си издих в ухото му. — Когато човек страда, много му се ще и другите да страдат.

Той признателно погали рамото й. Би погалил и ума й — бърз, находчив, честичко, като сега зъл, сякаш си отмъщаваше заради хилядолетните мъки на еврейството.

— Ти си ми най-доброто страдание…

— Аз също те обичам — побърза тя да прекъсне неумелото му излияние, а ръката й с нова настойчивост му заприпомня, че е крайно време да се съсредоточи.

Повече обаче не постигнаха, макар тя да прибегна и до помощта на устните си. Димих изпъшка виновно:

— Сигурно болестта е стигнала и до там.

Рут го захлупи с едрите си гърди. Дишаше като него тежко, смазващо тежко бе и разочарованието й.

— Не е, ама като все мислиш за друго!

В този момент искрено му се щеше да го няма на този свят, да не се чувства задължен към никого. Въпреки че — той знаеше това — „този свят“ искрено се безпокоеше за здравето му, защото почти във всеки дом имаше полезни уреди, които той бе изобретил. Ръцете му обаче, като в жест на отчаяние, самопроизволно се вкопчиха в голия й гръб. Едната зашари по него в несръчно подобие на ласка, другата допълзя с вече трудно подвижни, сякаш премръзнали пръсти до тъничкото й вратле, оголено от късо подстригваната семитски къдрава коса.

— Не го преживявай — изгърби се тя като котка в съпротивата си спрямо ласките му. — Не ти е за пръв път, нали? Аз съм си виновна, така те нападнах… — Хвърли поглед на часовничето си, викна с облекчение, за да омаловажи случилото се: — Ама какво правим ние? Сестрата ще ни завари!

Изстреля се заедно със своята изкуствена веселост от леглото и клекна — като да я скрие — над захвърлените си на пода дрехи.

— Не ме гледай!

Димих напипа очилата си, пъхнати в нишата зад колелото на количката. В стаята сякаш светна прожектор, проясни и размести предметите в нея. Въпреки предупреждението той се загледа в трогателно тесния й за възедрите гърди гръб, в сиянието на младата кожа, обсебило цялата стая. Споменът, че бе обсипвал този гръб с хиляди целувки, придаваше неутолимост на съзерцанието му. Болката в живата горна половина на тялото му занараства до нетърпимост, показа му като на екран проснатата негова безпомощност. За да прогони мъчителното видение, той се зае да върне панталона на мястото му.

Изправяйки се, донавлякла пенюара си, Рут се обърна да му помогне. Устата му конвулсивно хапеше въздуха. Уголемените му от дебелите стъкла очи бълваха сълзи из зачервените си ръбове. Тя рухна на колене край леглото и самата зарида с виещи нотки в гърлото.

Димих промълви едва чуто, но Рут го чу:

— Безсмислено е.

Едва ли имаше по-нелепо определение за такъв плач, но Рут сякаш тъкмо такова утешение бе очаквала. Вдигна лице, шумно подсмъркна и смогна и да го облъчи с една мокра усмивка, в центъра на която блеснаха два реда ситни, лъскави от слюнката зъбки. Храбро момиче беше Рут!

— Прав си! Ще му дойде времето и на плача.

— От болестта е. Не владея вече и мускулите на лицето си.

Забравила да крие болезненото си усилие да бъде весела, тя се изправи и подсмъркна:

— Знам. Не се безпокой! Ти трябва да ме извиниш!

И демонстративно му обърна гръб, за да го остави сам да се върне в количката. Застана пред огледалото над тоалетната масичка, заоправя пенюара си, запреструва се, че реши невъзможното за сресване астраганено калпаче на главата си.

— Рут — издума той плачливо. — Не ща да ме гледаш такъв! А ще става и по-лошо. Не само сълзите си ще почна да изпускам.

Тя подхвърли през рамо все така изкуствено нехайство, в което се пързаляха недопреглътнатите хрипове на плача:

— Помня те и здрав, така че…

— Звъни се! — прекъсна той банализираното й от употреба утешение.

Рут не прибегна към видеодомофона, а направо хукна с осезаемо облекчение да отваря на медицинската сестра, идеща за поредната инжекция.

Не беше медицинската сестра, а брат й, професор Виктор Аройо. Той измърмори в гъстата си староеврейска брада своето незаинтересувано „Как сме“ и познавайки разположението на жилището, се отправи към вратата на кабинета. Рут едва смогна да се отмести от пътя му.