Любен Дилов - Да избереш себе си

Нима така се е усещала Вселената преди Големия взрив, когато е била точка без размери, но с невъобразима плътност, или е била презаредена с вещество „черна дупка“? Но какво ще да е предизвикало избухването й, след като не е имало нищо друго освен нея? Или са я обстрелвали частиците-куршуми на друга вселена, докато са я взривили, за да се роди това, за което Витгенщайн с остроумието на великата приблизителност е казал, че Вселената е всичко онова, за което става дума?

Ха! Нима все пак нещо в него бе си помислило в познатия му строй на мислене? Въпреки урагана и насред спазмите? Нима бе се оприличил — колкото и налудничаво да бе — на хипотетичната праточка, от която се е пръкнала Вселената? На една разкъсвана от нервни спазми Вселена? Следователно оставаше само да изчака взривяването си. И сред безброя на малките взривове на болката пулсиращо нарастваше желанието-любопитство да се взриви най-после, та да види така ли е страдала Вселената, преди да избухне, за да се роди за друг живот. Или това си е само поразмърдалото се и кой знае как под пороя на куршуми негово чувство за хумор?…

— Уредите полудяха — внезапно произнесе нечий и далечен, и близък в недоловимото пространство глас, пронизал с лъскавото спокойствие на меч ураганния хаос на взривовете и изстрелите. — Мисля, че му стига за днеска.

Друг глас, също така от незнайна посока, но отличително друг, въздъхна с питаща незаинтересованост:

— Какво ли му е сега?

Звукът се оказа последният куршум, потънал в сърцевината му, защото — да, сега го усещаше — той започна да се издува, да се разширява, да се отграничава в някакво по-голямо пространство. А нещото, което го издуваше, определено заприличваше на нарастващ гняв, сляпо търсещ в пространството извън него онзи глас, запитал така безчувствено какво ли му е. Сякаш ей така от празно любопитство, се питаше какво ли е било на Вселената, когато е наближило да се пръсне! Та нали питаше за жив човек и този човек, събрал всичката болка на Вселената, беше той! Да, той беше, макар и да не помнеше кой е. Важното е че вече можеше да каже: бил е човек и сега е човек! Човек като вселена! А някакъв глупак се питаше какво ли му е! Той не е ли човек, та се пита с такова безподобно овчедушие?

Не можеше ли поне да му го каже?

Гневът му се разпокъса, заразпада се на отделни топчета, всяко от които отлиташе нанякъде, в следващия миг изригваше в далечината и се превръщаше в дума.

— Говедо! Ела на мойто място и ще разбереш какво ми е!

Чу всяка дума-взрив поотделно, а в пространството около него не отекна нищо. Тишината сякаш погълна и смисъла на думите. Куршумите продължиха да го улучват, но вече напълно беззвучно, сякаш задавени от собствената си ярост. И в тази всепоглъщаща тишина след неопределимо време някой произнесе с предишното възмутително равнодушие:

— Май че каза нещо. Вижте записа! На говор прилича.

И пак тая непроницаемо черна тишина, и пак някакъв глас, вече набъбващ от напрежение, който потъваше в нея без никаква следа:

— Дан, включил съм говорния ти синтезатор. Ако ме чуваш, Дан, повтори, което каза!

Думата, звъннала в началото на поредицата от думи, приличаше на име. Той ли е Дан? Защо пък Дан? Навярно е съкращение от нещо. Дан! Звучи като експлозия… и се напъна да повтори онова, което нещо в него бе изрекло:

— Ела на моето място и ще разбереш какво ми е! Дан!

Добави го, за да го чуе, а то така закънтя изведнъж, както никоя бомбена експлозия не бе раздирала досега черната тишина. Всяка дума детонираше поотделно с непозната сила и в осезаемо външно пространство, откъдето и проникваше в него със звуковите си вълни. Заливаше онова безгранично на шир и в дълбочина нещо, което навярно беше той. Защото за пръв път, макар и смътно, усети, че лежи в някакво друго пространство.

Мракът внезапно и безразборно се нацепи от оглушителни гласове-експлозии:

— Проговори!

— Каза нещо!

— Урааа!

— Дан, братко!…

Бяха разнотембърни мъжки гласове с различни дължини на звуковите вълни, чиито стойности мигом се заизписваха на неочаквано изгрял екран на вътрешен монитор. Последният вик се разтвори там в истинско ветрило от различни звукови дължини. Треперливата им комбинация не съставяше ли вълните на плача или на смеха? Тия май се радваха, посрещайки някой си Дан, когото той не познаваше.

Прищя му се обаче да не е грешка, на него да се радват, макар още да нямаше представа за себе си, да не се възприемаше като конкретност. Какво означаваше „проговори“? Защо е мълчал? Въпросите възникнаха в него също неочаквано и неизвестно откъде.