Любен Дилов - Да избереш себе си

— Много си хубава! — не по-малко изплашено пошушна не неговият глас от говорния апарат. Сигурно при една нормална сватба младоженецът щеше в този миг да се нахвърли в нетърпелива страст върху младоженката, да я целува, да я целува, докато я предразположи, после задъхано да разпердушини сватбеното й оперение, а тя да му помага с разтреперани пръсти. Вместо това говорният апарат повтори с повече виновност, отколкото възхита: — Наистина много си хубава!

— Само не добавяй пак, че ми трябвало друг мъж! — избухна тя внезапно и от очите й, празнично боядисани с разните козметики, рукнаха сълзи.

Цялата почти истинска сватба също бе плод на компромис. Или по-скоро — на неизричано между тях недоразумение. Той й предложи, смятайки, че като всяко момиче и тя има право на пищен сватбен ритуал, а Рут не посмя да откаже, боейки се да не засегне самочувствието му. Но през цялото време двамата бяха се насилвали да не издадат и един пред друг, не само пред гостите си, колко се срамуват.

Забравил отблъскващия вид на закривените си китки, Димих протегна към нея ръка и Рут, сякаш да скрие или оправдае сълзите си, бързо се наведе над него, целуна обезкървените му устни. Прошепна им:

— Обичам те! Винаги съм те обичала!

Сълзите й се изсипаха върху изопнатата студена кожа на скулите му и опариха опита му за шега, произнесена с крива усмивка:

— Нали са от щастие, нали? — Но тя изхлипа, задавена от плача си, над самите му устни и те добавиха бързо: — Бебето ще си го имаш. Говорих вече със специалисти.

В отговор на уверението му Рут високо и отчаяно зарида, та човек би помислил, че оплакваше участта на своето дете. Димих объркано изхриптя нещо, после дигиталният усилвател превърна разлигавената му молба в прекалено звънка заповед:

— Недей, че като ревна и аз, какво ще стане със сватбата!

Рут се изпъна, подсмръкна два-три пъти, измъкна от бухналите си ръкави дантелена кърпичка, попи с нея сълзите си, за да не изцапат обсипаната с перли сватбена рокля, върна кърпичката на мястото й. Погали силно оредялата на темето му вече побеляваща коса:

— Умори ли се, мили?

Той зарови нос в гънката между хълбока и още по-топлия й корем, издума неуловимо и за говорния апарат:

— Храбро, храбро момиче!

Рут естествено не чу и последвалото хлипащо признание за ужаса, че не може да й покаже колко я желае. И колко още по-непоносимо е, че тази карикатурна сватба, вместо само да възвести пред света тяхното съпружество, ознаменуваше и неговия таен край. Унесена в тъгата си, тя галеше вече несъзнателно ту редичките му коси, ту отвъдно студената буза, като от време на време тихичко подсмърчаше с онова примирение, което озвучава дългата, претръпнала болка…

Така щеше да подсмърча и седем месеца по-късно, когато той лежеше за поклонение в най-голямата аула на университетския град. Бе сякаш затиснат от камарата цветя, а тя се опитваше да не гледа към кукленската изкуственост на разкрасеното му от козметиците на погребалната агенция лице и си внушаваше, че не бива повече да страда, за да не повреди с нещо продължението на световноизвестния учен Даниел Димих, което вече се упражняваше да рита в корема й.

След многократно ровене в семенната му течност специалистите успяха да отделят способни за оплождане ин витро сперматозоиди на великия мъж, от когото май не бе останало много повече от неестествено голямата глава върху изсушеното му от болестта телце.

Траурните маршове изпълваха огромната, тържествено студена зала с изхабената от употреба тъга на своите мелодии и придаваха повече кухост на ритуала, отколкото да утешават или натъжават. Рут си мислеше за удвоените грижи, в които щеше да се хвърли скоро, и че тези грижи ще бъдат посветени на нещо силно желано, та би трябвало бързо и весело да запълнят празнината, оставена от Димих в нея и около нея. Подаваше ръката си, обезчувствена от стотиците съчувствия и все така се опитваше, вместо разкрасеното до неузнаваемост лице на съпруга си, да вижда едно засмяно и палаво бебе като племенничките на Дан. Успяваше сегиз-тогиз и да го зърне, да се убеди, че е хубаво и здраво, както бяха я уверявали лекарите след прегледите, та всъщност похлипваше от нетърпението си, че се налага да го чака още цели два месеца.

Бе забравила и да се притеснява, че не страда истински. Болестта изведнъж и пред очите й се разбърза, превръщайки тялото на Димих в мъртъв придатък на компютрите в количката. И все пак смъртта му я изненада, защото той до последния миг работеше твърде интензивно; на компютърния екран пред него винаги имаше някакви неразбираеми за нея чертежи и модели.