Любен Дилов - Извънредният и пълномощен посланик

— Не си. Един директор е достатъчно възпитан и няма да си позволи да се чувствува обиден от някоя чужда цивилизация. То ще рече, да се признае за расист.

— Ето, Да, това си помислих после и аз. Значи аз съм лошият, защото аз се почувствувах обиден. Но ме подведоха хората. Нали толкова хора ми казаха, че такъв апарат би бил много полезен!

— За хората — да, но за ония, които искат да бъдат избрани? Тях е трябвало да попиташ по-напред.

— Вярно, пак проявих наивност. У нас обаче е така всеки, който иска да бъде избран за нещо, най-напред сам се готви дълго, после сам се явява пред апарата, та предварително да се самопровери дали е вече годен за поста, за който ще кандидатствува. Ето, това също ме подведе. Не, не бива така прибързано да се опитвам да прилагам нашия опит на Земята! — въздъхна той съкрушено и добави: — Лошото, братко, знаеш ли кое е? Че вече все по-силно се чувствувам ненужен. А трябва да чакам поне още петнайсет години, докато дойдат да ме приберат. Какво ще правя през това време?

— Е, чак пък ненужен! — възкликнах аз. — Сега си ядосан, затова така…

Но той ме прекъсна, усетил навярно, че ще изтърся някоя глупост:

— Не можеш да ме утешиш, мили приятелю. У нас най-страшната обида и най-тежкото обществено наказание е да ти дадат да разбереш, че си ненужен.

— Сега пък вие там прекалявате — опитах аз да се засмея. — Понякога е достатъчно да чувствуваш, че си потребен на неколцина човека, на жена, деца, на двама-трима приятели, за да бъдеш щастлив.

— Щастлив ли? Само от толкова? Без да даваш нищо на обществото? — сякаш се ужаси той, защото червенината му изби чак на виолетово. — Не, не ви разбирам! Не ви разбирам и явно повече не съм ви нужен. Не ми се сърди, но ще се оттегля.

Помислих си, че се оттегля в неговата си част на хотелския апартамент, който ООН бе резервирала за нас, да си почине, да се успокои, а те, алголанците, влагали били в тоя израз съвсем друго значение. Но как пък аз да го разбера, дяволите да ги вземат!

Отиде си съвсем виолетов, такъв го и намерих след три часа на пода в спалнята му — тъмновиолетов на синьо-черни петна. Нашите анатоми, разбира се, се нахвърлиха като глутница вълци върху му, на парчета го накъсаха, на атоми го разложиха, използувайки възможността да разберат как са устроени алголанците, но нито това разбраха, нито дори от какво бе умрял. Навярно този виолетов цвят е бил отровният признак на неговото вътрешно самооттегляне от живота вследствие на убийствена душевна травма.

Аз поне така си го обяснявам, същото разправям и на тия следствени комисии, които ме видиотиха от разпити. Макар че бележката, която бе оставил алголанецът, е от ясна по-ясна:

„Уважаеми хора, чувствувам се ненужен сред вас и явно съм ви безполезен. По нашите закони това ме задължава да се оттегля от живота ви, за да не преча. Но аз продължавам да вярвам в общото добро бъдеще на нашите две велики цивилизации. Простете ми, че лично аз не успях да допринеса с нищо за това бъдеще!“

Така се сбогува алголанецът с нас, а аз пък се сбогувах с мечтата си да стана старши научен сътрудник, без да съм се провинил в нещо. Знайно е какви ги разправя народът в подобни случаи: Че какво му липсваше при нас? Като цар си живееше! На държавна сметка ядеше и пиеше, целия свят обикаляше, дори в метрото и кината го пускаха без пари, отнасяхме се с него съвсем човешки, на гости го канехме… И хвърляше вината ту върху мен, ту върху правителствата си. А в какво са виновни правителствата? В края на краищата те си имат и друга работа!

Но, разбира се, и тук важи максимата, която вече цитирах: „Всяко чудо — за три дни.“ Изпоналисаха се милион научни трактати за алголанците, издадоха се три милиона спомени — и който само на улицата бе се опитал напразно да го потупа по несъществуващото рамо, и той разказваше спомени по вестниците и телевизионните екрани, опразнили внезапно цялото си програмно време за отишлия си от нас посланик. Всички столици по света веднага вдигнаха огромни паметници в негова чест, назоваха улици и булеварди. Погребахме го с такива почести, с каквито едва ли някога дори фараоните са били погребвани и… край!

Сега чакаме да минат петнайсетте години, когато ще пристигне новата експедиция на алголанците. Не може да не дойдат, щом са обещали — те са сериозна цивилизация! Сигурно ще ни оставят и нов посланик, но ще е по-добре да ни оставят цяло посолство или поне няколко души, та едно каре за карти да могат да си направят душиците, да не се чувствуват така самотни и ненужни сред нас!