Любен Дилов - Извънредният и пълномощен посланик

Абе, аланкоолу, виках му сто пъти, що не разбереш, че всяка цивилизация си има свой темп на развитие! Вие ако сте расли там в разни неспокойни орбити и под две слънца, а природата ви е създала с четири работни крайника, нашата спокойна Земя си я кара открай вземе яваш-яваш…

Разбира се, не му казах „аланкоолу“ и „яваш-яваш“; щото тия думи неговият лингвистичен апарат сигурно нямаше да успее да му преведе, но за естествените темпове на развитие мисля, че съм прав. Така де, вие знаете, че той и с краката си не само ходи като нас, че тия, приличащи на копита негови ходила могат да извадят от себе си дузина пръсти, по-сръчни и от пръстите на пианист. А двете му ръце представляват пък цяла техническа работилница с пълен комплект инструменти. И само от лявата страна на тумбестия му гръден кош, където при нас е сърцето, излиза една мъничка като детска ръчичка, с която той поднася шепата оризец или картофчето към устата си. Е, как тогава няма да идат толкова напред в развитието си, щом имат четири крайника за работа и само един за ядене! А ние с тия две ръце — кое по-напред? Върви настигай такава цивилизация! Но всъщност трябва ли изобщо да й подражаваме? Нали всяка цивилизация си има свои традиции, своите уникални особености, своя чар, ако щете!

От това негово неразбиране започна май и цялата му трагедия.

Само седмица по-рано бе ми дал да отнеса в представителството на ООН чертежите на някакъв супер-робот със суперкомпютър в главата си, който да служел за медицински цели. Трябвало според плановете му да ги поставим, кажи-речи, на всяка улица. Върви си човекът, значи, и току решава да се прегледа. Влиза в тясната кабинка, не е нужно дори да се съблича и роботът за броени минути го изследва от главата до петите, отвътре и отвън, чак на молекулярно равнище и му връчва рецептата. Или му бие нужната инжекция, или го превързва с разни вълшебни балсами, ако се е наранил. Чудесно, разбира се, фантастично! Но аз можех да му кажа, още когато ми даваше чертежите, че тая работа няма да стане. Или поне скоро няма да стане. Щото земният човек никога няма да ти се довери на някакъв робот, поставен на улицата, па бил той, и супергений. И първото нещо, което ще направи земният човек, е да разбие муцуната на тия негови роботи, както непрекъснато чупи и вади чарковете на уличните телефони и автоматите за кафе или кока-кола. Те такъв си му е чарът на земния човек. Ами всичките тия милиони лекари, лаборанти, медицински сестри, ами началниците на здравните служби, та и самата Световна здравна организация на ООН, тях какво ще правим, а? Моркови ли да ги пратим да вадят?…

А горе-долу така стояха нещата с повечето му проекти. Заради тях би трябвало да затворим купища заводи, фабрики, та и цели производствени отрасли да закрием. Но и този път не посмях да го огорча и послушно занесох чертежите му в представителството на ООН, където естествено ме посрещнаха с поредната доза досада и поредната усмивка на снизхождение: Що не миряса най-сетне тоя алголански Едисон!

Та аз още не бях се оправил с нелеката задача да го излъжа, че чертежите му са приети с възторг, а едновременно с това да му намекна, че едва ли скоро ще бъде произведен такъв робот. И разни други неприятни неща се готвех да му кажа най-сетне през тая седмица по някакъв приятен начин, но и след толкова време другаруване с него, още не бях научил какво точно му е приятно да слуша и какво не. Само когато порозовееше, а порозовяваше цялото му тяло чак до копитата-пръсти, знаех, че е чул нещо вече твърде неприятно. Понякога ми се връщаше след поредната самостоятелна разходка толкова порозовял и продължаваше да става все по-червен, сякаш се нажежаваше, та се боях да не се самозапали пред очите ми. Знае ли ги човек тия алголанци!

Той обаче не винаги ми казваше кое го е обидило или възмутило. Сам искаше да си се справя и на себе си винаги хвърляше вината, че не успявал още да приеме, както трябва, разликите между двете цивилизации. Веднъж бе го зесегнало това, че минувач някакъв много сърдечно го поздравил и понечил да го потупа по рамото, но осъзнал, че алголанецът няма рамене, ужасно се сконфузил и направо побегнал тъкмо когато той искал да му каже нещо важно.

Помъчих се да го утеша: Ама виж, аз с тоя голям нос, дето толкова си го харесвам, ако ида в Китай, китайките направо ще побягнат от мен, щото ще им се стори десет пъти по-голям. Ние пък трудно свикваме с дебелите устни на негрите… Та какво устава да срещнеш някого от чужда цивилизация!