Любен Дилов - Извънредният и пълномощен посланик

Естествено не му кавах, че на хората вече им е писнало да го спират, както преди, по улиците, защото той веднага почваше да им развива разни философски идеи и планове за преустройство на света, вместо да се поразговори с тях като човек я за времето на Алгол, я за последния футболен мач, я за някоя минала край Тях земна самка. Но с примера за моя нос май че успях да позагася червенината му, защото и в неговите очи носът ми изглеждаше сигурно като нелепо разточителство на природата. В края на краищата и два пъти по-малък нос би ми вършил същата работа.

Аз пак се отклоних, но исках да посоча само как постепенно и като че ли неизбежно той отиваше към трагичния си край. Още не бе ме запитал какво става с проекта му за медицинския робот — впрочем аз силно го подозирах, че той, за разлика от мен, много добре отгатваше мислите и настроенията ми — и хоп: да сме идели в Ню Йорк! Искал да се срещне лично с Генералния секретар на ООН по някакъв важен въпрос. Явно, ле се доверяваше вече на тукашното й представителство.

Споменах вече, че такива пътувания за нас не представляваха проблем и след три дни ние получихме аудиенция при Генералния секретар. Можеше ли да не ни приеме? Но по какъв въпрос щеше да разговаря с него, този път алголанецът и на мен не бе казал. Та като започна да излага там своя проект, аз едва не паднах от стола сй — може би защото не беше стол, а дълбоко кресло. Горкият, представете си, измислил ни повече, ни по-малко някаква грандиозна система от специални компютри, която да приема в себе си всички нужди и потребности на всички държави и племена по света, да ги обработва, да разрешава спорните въпроси, да отпуска справедливо и неподкупно нужните помощи за развитие… Изобщо, да разрешава бързо и по най-мъдрия начин всички проблеми на света. А казано по-иначе: да замести самата ООН с всичките й стотици комитети, подкомитети, комисии и генерални асамблеи, в които представителите на отделните нации се дърлеха с десетилетия по едни и същи проблеми и все не можеха да ги решат. И с такъв един проект ме накара, дяволът, да се изправям не другаде, а пред самия Генерален секретар на ООН!

Да беше ми казал предварително, щях да му обясня как стоят нещата. Абе, аланкоолу, щях вече да му кажа, как я мислиш тая работа? Световно правителство ли искаш да ми правиш? И то от компютри? Та ти най-важното не си разбрал бе, алголанецо! Земният човек никога няма да ти се подчини на такава система. Земният човек слуша само такива над себе си, от които хем се бои, хем знае, че би могъл и да ги надхитри или подкупи по някакъв начин. А ти ще му излизаш насреща с неподкупни и справедливи, компютри. Та той още на втория ден ще им види цаката, я бомба ще им хвърли, я тока ще им спре…

Генералният секретар, симпатичен на вид, уморен от махленските кавги на човечество супердипломат, разбира се, плесна възторжено с ръце, засмя се:

— Гениално! Откога ми се ще да се махна най-после от тоя прокълнат пост! Две язви отворих вече тука.

И го отрупа с още един куп дипломатически любезности, но ми се стори, че и алголанецът разбра, този път наистина разбра, че проектът му звучи в земните ни уши като детинска фантасмагория. Защото когато си излязохме от седалището на ООН, той беше доста порозовял. Нищо не ми каза и само ме помоли да съм го оставел да се пошляе из улиците на града.

Впрочем тия дни в Ню Йорк беше доста шумно и шарено. Кампанията за редовните избори бе навлязла в последния си решителен месец и всичко бе облепено с предизборни плакати, а из улиците вървяха също облепени коли с високоговорители на покривите, които приканваха гражданите да гласуват за тоя или оня. На телевизионните екрани, изнесени тук и там, дори на улиците, непрекъснато се надлъгваха и ругаеха един друг разни представители на различните партии.

Е, рекох си, ако не поучително, ще му бъде поне забавно, и се отбих в бара на хотела да взема едно питие; и аз трябваше да се оправям след тоя негов пореден опит за атентат срещу земната цивилизация. ООН решил да ми премахва — виж му само акъла! Но когато той много взе да се бави, почнах да се безпокоя. В тоя град не беше никак безопасно. Ще вземе да го отвлече някоя терористична шайка, я откуп да иска, я за политически цели. Е, човечеството ще плати, разбира се, откупа, какъвто и да е, ама представяте ли си как ще се изложим пред алголанците! Та те може и да откажат по-нататъшните си контакти с нас. Да не говорим пък за това, че нашата Академия ще ме прати моментално на майната си, загдето не съм го опазил.