Любен Дилов - Извънредният и пълномощен посланик

Хеле, върна се най-после, чак по мръкнало! Жив и здрав, ама толкова червен, че ако бях писател, щях да напиша: като варен рак. Затова аз не побързах да го разпитвам или укорявам, а му предложих да изпие по-напред чаша билков чай — единственото питие, освен минералната вода, което бе възприел от нашите напитки. Той се зае с чая си, винаги горещ в един голям термос, но не се успокои, а продължи да ми се нажежава. Аз пък, за да успокоя сам себе си, запремятах библиотечната броеница.

Едно от първите неща, които човечеството успя сравнително бързо да пусне на пазара, беше конструираният от него електронен апарат за четене. Естествено, и съответните записни лаборатории. Там върху фантастични кристали, големи колкото зърната на броеница, се записваха цели книги и библиотеки, В едно зърно се побираха например „Война и мир“ и „Ана Каренина“ на Толстой, а вие знаете колко са дебели. Нашите търговци пък се доизхитриха да на връзват кристалите на тематични броеници от по петдесет, така че с една броеница човек можеше да си купи цяла сериозна библиотека, да кажем, най-важните философски произведения на човечеството, или целия приказен свят, или стоте най-хубави романа, или почти цялата лирика и прочее. Хем не ти заема място вкъщи, хем тия кристалчета бяха чудесно занимание да ги премяташ през пръстите си. Копринено гладки, прохладни, те ласкаво успокояваха със своята затворена в тях мъдрост.

Естествено човекът не би бил човек, ако не направеше и от това някаква мода. И ако видиш в кафенето или някъде на гости някой да си премята в ръцете броеница с философска литература или история на изкуството например, спокойно можеш да заложиш пет хиляди лева срещу употребявана гъба за баня, че тоя мъдрец у дома си пъха в апарата за четене само криминалета или в най-добрия случай научна фантастика. С това не искам да кажа, че и аз робувах на тая мода. Аз наистина четях същото, което и премятах през пръстите си, по простата причина, че непрекъснато трябваше да поглъщам философска и научна литература, та да бъда на някакво равнище в разговорите ни с алголанеца. Па съм и научен сътрудник все пак, макар и втора степен, но с надеждата да ме повишат, щом се справям така добре с нашия посланик от Космоса.

Поседяхме мълчаливо, той изпи три чаши чай, но червенината му все не избледняваше, аз пък прехвърлих зърната на броеницата си за стотен път и накрая не издържах.

— Кажи бе, брате, пак ли нещо неприятно ти се е случило с тия наши проклети земляни?

— Те не са проклети, аз съм проклетият, че все не мога да ги проумея — отвърна ми той в своя си самокритичен стил.

И като никога веднага започна да ми разказва патилата си, без специално да го подканвам.

От данданията по улиците и от плакатите разбрал, че ще има избори и ето, хрумнало му да ни предложи един бърз и точен уред, с който можело да бъдат проверени дали са подходящи и годни за тази работа онези, които ще бъдат избирани. Искал по този начин да ни спести големите разходи за предизборните кампании и недостойните препирни на кандидатите. Спрял по-напред стотици минувачи по улиците да ги пита, дали смятат за полезен такъв апарат, нещо като анкета направил. Всички запитани били във възторг, настоявали непременно и веднага да го създаде. За всеки случай той отишъл и в най-голямата телевизионна компания, помолил да му дадат половин час време да обясни идеята си, да я подложат на всенародно допитване. Естествено приел го лично най-големият от директорите, много любезен бил, а му отказал. Не можел да реши сам такъв въпрос, акционерният съвет трябвало да го реши, но отсега можел да му каже, че не разполагали с нито минутка свободно време в програмата. Най-вече заради изборите. Виж, след изборите щял да му даде време колкото си иска. Той щял да му се обади… А накрая му рекъл: Знаете ли, така и така сте ни дошли на гости, я дайте да пуснем нещо по-весело! И без това зрителите негодуват, че много се говорело по екрана. Едно такова предаване например: На какво се смеят алголанците? Малко вицове да пуснем ваши, шегички, скечове…

Алголанецът му отвърнал (представям си колко нажежен е бил вече!), че едва ли техният хумор ще бъде смешен за земляните, щом той самият не можел да разбере такава земна шега например телевизията да няма програмно време за една толкова актуална идея, а за скечове разполагала с предостатъчно време.

— Ти какво мислиш — запита ме той накрая силно обезпокоен. — Дали не го обидих?

Успокоих го: