Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

— Ох, нищо вече не знам! Програмирана е за автоматично връщане, но от едно разстояние от петдесет години назад, а ние тръгнахме сега от триста и петдесет.

Не се усещаше никакво друго движение освен въртенето на цифровия брояч, който кой го знае какво наистина отброяваше, и Кирил Монев успя да надвие уплахата си.

— Дано само ни стовари някъде, където да можем да се разпишем. Аз още не съм се отказал да ви взема за жена.

Тя извърна глава към него и явно хареса самообладанието му.

— Значи, вие още се разписвате някъде, когато…

Той щеше да отвърне, че не е чак толкова задължително това разписване, но броячът изведнъж боядиса цифрите си в синьо и зелено, въртеше ги все по-бавно и по-бавно, докато потокът им окончателно секна. Екранчето се избистри и в правоъгълника му се заприближава към тях нещо като голяма ледена пързалка, обградена от сводести постройки.

— Та това е Институтът — писна тя, а ръката й заби радостно пръстите си в дланта му. И веднага изпадна в нова паника. — Ами вас какво ще правя сега?

Всичко продължаваше да е толкова налудничаво, че се налагаше човек да поддържа чувството си за хумор.

— Много просто, сега вие ще ме вземете за съпруг.

Докосването до пистата едва се усети, люкът се отвори пак автоматично и кабината се напълни със слънце и ароматен въздух. Кирил се надигна да стане, но тя препречи ръка пред гърдите му.

— Седнете! Трябва веднага да ви върна.

Люкът обаче сега пък не се затвори, въпреки че тя изпонатисна всички възможни копчета в апаратния пояс.

— Уф, управлението още е блокирало! Къде да ви скрия?

— Циана, защо не излизаш? Какво има? — влетя през люка властен мъжки глас. — Циана!

Тя си пое дъх, стисна клепачи и скочи, сякаш се самоубиваше. Кирил надникна след нея. Не беше паднала, стоеше виновно пред двама млади мъже, облечени в подобни на нейния сребристи костюми, но без шлемове. Единият му направи знак да слезе и Кирил тромаво провеси ботуши през люка. Боеше се да не изцапа ослепително чистата непозната настилка на пистата, която бе му заприличала на лед.

— Слезте! — гласно го подкани мъжът.

— Той ми помогна да поправя машината и всичко стана съвсем случайно… — почти хленчеше момичето със странното име Циана.

Кирил, чиито стъпала бяха изтръпнали от неотмерения скок, отвори уста да потвърди, но същият мъж сега му направи недвусмислен знак да мълчи и пак се обърна към момичето:

— Не говори глупости, само утежняваш положението си! Ще се помъча да забравя оправданията ти, защото иначе никоя комисия няма да те допусне до изпит. Или още не съзнаваш измеренията на това, което направи?

— Не съм виновна! Защо машината даде такава разсейка? — премина в отчаяно нападение Циана.

Този път окончателно я съкрушиха.

— Но ти още ли не се досещаш, че и разсейването, и повредата бяха програмирани? С учебна цел. Упражнението изискваше от теб само да слезеш от машината, да установиш къде си попаднала и моментално да се върнеш, така че в най-лошия случай да остане от теб някоя допълнителна легенда за летяща чиния. Трябваше още да видиш, че милокачът е леко изваден. Ако не го откриеше, той сам щеше да си се прибере след програмираното време. А ти отгоре на всичко ни домъкна и този човек, макар отлично да знаеш, че всеки контакт с тези векове е забранен!

От красивите очи на Циана ручеха нови сълзи.

— На… наистина ли нямаше повреда?

— Аз съм виновен — подхвана Кирил, но го срязаха със същата учтива безцеремонност.

— Моля ви, мълчете!

— Ама че отношение! — избухна той сред засилените хълцания на злополучната темпорална пилотка.

— Вижте — привлече към себе си вниманието му другият мъж, който досега бе мълчал, но по много странен начин гледаше ту към Циана, ту към своя прапрародител: към момичето с видима обич и състрадание, към Кирил с детски откровено любопитство. — Вие навярно сте образован човек. Би трябвало да разберете, че не ни е позволено да разговаряме с вас. Скандалът и така е достатъчно голям. Аз ще ви върна обратно веднага щом програмирам машината.

И се отправи към нея. Кирил кресна и нему:

— Кой сте вие, та ще се разпореждате с мен като…

Момъкът сякаш не разбра думите му:

— Инженер съм по поддържането.

— Слушайте, колега… — подхвана Кирил по-учтиво, но другият отново се намеси с началническа властност:

— Той ви каза, че не бива да разговаряме, нали? Елате с мен!

Кирил не го последва. Посегна да прегърне раменете й, защото Циана продължаваше да плаче. Тя не му позволи и това го накара да избухне повторно: