Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

— Аз пък на всички ще разправям какви зли и невъзпитани хора са нашите потомци!

Потомъкът-началник се усмихна през рамо.

— Едва ли някой ще повярва, че сте пребивавали при нас. А освен това ние ще заличим някои неща от паметта ви. Хайде, елате!

— Ама това е чудовищно, това е фашизъм! Ние с Циана се обичаме и щом така се отнасяте към мен, дайте си ми я тогава в моето време! — Това, разбира се, беше нова глупост, и самоунижение беше, а като го осъзна, Кирил изкрещя фалцетно. — И няма да ви позволя…

— Ние и от нейната памет ще заличим общите ви лекомислия.

— Слушайте, младежо! Вие, изглежда…

Откъм люка на машината се чу весело прихване. Беше инженерът.

— Професорът сигурно е поне два пъти по-стар от вас.

Професорът строго изпъна показалец към него:

— Ето как става недопустимият обмен на информация! Сега той знае, че ние…

Инженерът по поддържането силно се сконфузи:

— Но нали ще коригират паметта му!

— Казвам го, за да видите всички колко деликатно е всяко съприкосновение с другите времена и общества. Циана, няма ли да покажеш най-после, че все пак си научила нещичко при мен?

— Бъди разумен — приближи се тя с подсмърчане към Кирил. — Това, което искаш, е несериозно. Темпоралните машини за теб досега бяха невъзможни, нали? Невъзможни бяха и полетите във времето. Така трябва да си остане и занапред, иначе ти ужасно ще се измъчваш с неща, които за всички около теб ще бъдат невероятни и смешни. Това ще те разболее, нали разбираш… — Тя очевидно подмени в последния миг думата „полудееш“, но той и без нея вече се виждаше как представя младата си съпруга: „Тя е от двайсет и четвъртия век. Ние с машината на времето…“ Наистина щяха да натикат и двамата в лудницата!

— Не се сърди, мили! Аз още там ти казах, че други са жестоките неща. Времето, то е най-жестокото от всички ни. Дай да те целуна за сбогом!

Кирил болезнено констатира, че и след толкова века се употребяват същите баналности; с такива лафове бе го зарязала и Ветка, след като се върна от Африка, където беше две години на работа. Циана обаче му подвикна:

— Отвори си устата!

— Циана! — викна й професорът, но тя бе вече извадила от джоба си малко флаконче и докато Кирил осъзнае защо трябва да отваря уста, напръска и гърлото, и цялото му лице с прохладно-ароматна, вероятно дезинфекцираща течност.

После продължително целуна устните му и пак ги напръска.

— Върви сега с него!

Професорът се смееше добродушно-иронично.

— Беше по правилата, но то не обезсилва другите грешки.

А там, край реката, бе забравила за флакончето — сети се Кирил Монев и от това му стана още по-мила. Той понечи да повтори целувката от своето си време, но Циана му се изплъзна и се отдалечи с ново подсмърчане към проклетата машина. От люка й ревниво я гледаше другият инженер.

Кирил благоволи най-после да тръгне с професора по простата причина, че нямаше друг избор. Тук никой не го искаше.

— Защо отказвате да разговаряте с мен, щом и без това ще заличавате паметта ми?

— Моята няма да бъде коригирвана.

— И толкова ли не съм ви интересен? — горестно недоумяваше човекът от двайсетия век.

— За вашето време има достатъчно източници на информация.

— Моля ви, не бъдете несправедлив към момичето! Вината е у мен, защото аз…

— Ето, продължавате да се намесвате в нашата епоха! — позасмя се професорът и го покани да влезе в луксозната кабина на институтското метро, което щеше да ги откара в специалната психологическа лаборатория…

А от нея Кирил Монев се събуди край любимия си вир с чувството, че е задрямал за не повече от минутка под върбата. Не видя нито пръчките, нито раницата си и яростно запсува целия тоя крадлив свят. Пък и имаше защо: с години набавяни, рибарските му принадлежности бяха скъпи, а с инженерската заплата трудно щеше скоро да се снабди с нови.

Щом го видя толкова отчаян, поувехналата му хазайка, която още не губеше надежда да го приюти в обятията си, го посрещна силно обнадеждена. Макар като повечето жени да не понасяше миризмата на риба, тя и риба бе прояла все заради тази своя надежда, затова шумно се солидаризира с него против „крадливия свят“. А насред вайканиците го запита в отпуска ли е?

Така Кирил Монев узна, че е четвъртък, а отваряйки шкафа да прибере рибарските си дрехи, видя там и пръчките, и раницата си. Те също му потвърждаваха, че не е неделя, потвърдиха го и двамата приятели, на които се обади по телефона. Защо тогава бе отишъл на реката? И кога? Хайде — объркал дните, но как ще отиде на реката пък без пръчките си?…