Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

— Циана, защо не излизаш! — викна професорът. — Циана!

Студентката, която се връщаше от учебен полет, скочи като самоубийка с главата напред, но в последния миг се извъртя и стъпи на елегантните си ботушки. След нея от люка се провесиха два съвсем други — дълги, груби и кални — ботуша. Студентката виновно ги посочи с пръстче.

— Той ми помогна да поправя машината и всичко стана съвсем случайно.

Професорът зина да й се скара, но си спомни, че случилото се е заличено и в паметта на тая калпава студентка, която бе забъркала цялата каша, та изрече с повече досада, отколкото с укор:

— Не говори глупости, момичето ми, само утежняваш положението си! Хайде, слизайте — каза той със същата досада и на Кирил Монев.

Досадно бе и всичко, което щеше да стане по-нататък, защото за професора, чиято памет не бе коригирана, то щеше да се извърши за трети път. Вече два пъти инженерът по поддържането връщаше обратно колегата си от двайсетия век, но машината даваше някаква разсейка и го стоварваше в предходния четвъртък, вместо в неделята. Да, всичко щеше сега да се извърши за трети път — дума по дума, жест по жест! Прапрадядото щеше да протестира, щеше да настоява да му дадат обратно студентката, трябваше дълго да го увещават и за коригирането на паметта му… Дори идиотската засечка на институтското влакче щеше да се потрети, а професорът по темпоралните полети щеше да е все така безсилен пред настъпилата бъркотия във времето.

Когато влязоха в една от кабинките на институтското метро, за да отидат в психолабораторията, инженерът от миналото бе вече се примирил с участта си и надничаше навсякъде с професионален интерес, макар професорът да му напомни, че, все едно, след малко той всичко ще е забравил. За беда влакчето спря някъде между третата и четвъртата спирка. Веднага стана нетърпимо задушно, защото климатичната инсталация също бе спряла. Контролиращият движението робот обаче не закъсня да се обади по скритите репродуктори: „Молим пътниците за извинение! Престоят е непредвиден, влакът не е на спирката…“ — Сякаш пътниците не си го знаеха и сами.

Роботите, както обикновено, много бързо отстраниха повредата, но сега пък оня говорещ глупак, контролният робот, направи някаква засечка и продължи да настоява, че престоят бил непредвиден, макар влакът да пътуваше отново с бясната си скорост. Докато аварийните роботи го усетят и се заемат пък с него, главите на пътниците се подуха от молбите му за извинение.

Само на инженера от миналото това досадно повторение като че ли не подействува или, по-точно: подействува му по един трудно обясним начин. Той се хилеше злорадо през цялото време, а накрая изрази желанието си да уринира. Професорът го накара да повтори странния си израз и още повече се озадачи, защото се оказа, че нежеланият гост от миналото не желаел да пикае изобщо и както е прието, а тъкмо върху тяхната техника. Това, разбира се, не можеше да му се разреши, защото щеше да бъде вмешателство в съвремието. На професора много се искаше да разбере механизма на такова необикновено желание, но не си позволи да разпитва инженера — това също щеше да бъде непозволено получаване на информация. И той се задоволи с хипотезата си, че вероятно честите повреди на примитивните машини в оня далечен двадесети век са действали на хората му диуретично.

Този път професорът по темпоралните полети лично присъствува, когато ремонтните роботи извършиха последната диагностика на машината, собственоръчно програмира полета и лично отведе приспания инженер в миналото. Пространствено отново кацнаха безпогрешно край съдбоносния вир, но отново в тогавашния четвъртък. А в последвалата го неделя Циана от трети курс за четвърти път им докара този досаден тип, който, макар и да не бе виновен, им ставаше все по-антипатичен.

Упоритостта е едно от най-ценните човешки качества; до голяма степен на нея се дължи човешкият прогрес и в бъдещето нейната цена щеше все повече да се покачва. Ето защо професорът осъзна, че е невъзможно да прикрие скандала, предизвикан от лекомислената студентка, чак когато Кирил Монев за единадесети път скочи с калните си рибарски ботуши на белия полигон. Поне да ги измиеше, та да не трябваше после да се мие цялата писта, но как да му го внуши, като в психолабораторията заличаваха от паметта му всичко, свързано с полета!

Професорът поиска да предоставят на Института нова темпорална машина, за което трябваше да дава неприятни обяснения и да изтърпи специалната комисия лично да се увери, че в машината има неустановима повреда в настройката. Комисията изчака Циана и Кирил да пристигнат за дванадесети път и чак тогава отпусна другата машина. Тя не се отличаваше по нищо от първата и естествено също върна инженера в четвъртък, а в неделя го докара обратно. И едва след като трета машина за седемнайсети път направи същото, комисията стигна до становището, че не в машините е вината. Понякога, макар и рядко, във времето настъпваха подобни деформации — учените ги наричаха „прагове“ или „зовове“ — които предизвикваха разсейки в движението на машините из него. Явлението още не бе изучено добре, следователно и съвременните темпорални машини не притежаваха възможност да коригират тези деформации, които възможно бе и самите те да предизвикват — както свръхскоростните самолети деформираха пред себе си въздушното пространство.