Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

— Въдичар. — Стори му се, че тя не разбра какво е, и добави: — Елате, ще ви покажа! Пръчките са ей там!

Усетил, че тя ще го последва, той нагази в храстите. Отдалеч й показа как постила старата си найлонова пелерина под върбата и момичето наистина дойде. То разтвори вървешком странния си пилотски костюм, който нямаше нито ципове, нито копчета, и в бледолилавия мрак на паяжинно-тънката блузка под него се разшаваха като бели риби в подмол от нищо непридържани гърди.

— Няма да ви преча. Просто ще си почина няколко минути. — И стреснато прихвана дрехата пред гърдите си. — Извинете, при вас сигурно не е прието жените така…

— Аааа, прието е, всичко е прието! Европа сме все пак — увери я Кирил Монев, но тя по същия чудодеен начин бе вече залепила двата края на металоцветната си дреха.

Седна на пелерината, изпъна крака, обути в сребристи ботушки, и попита за какво служат двете пръчки, чиито краища изглеждаха вързани с водноцветен конец за дъното на реката. А на отговора му възкликна по детски:

— О, и какво ще правите тази бедна риба?

— Ще я изядем заедно с вас.

Ужасът и възмущението й бяха неподправено силни и Кирил с виновно недоумение прекъсна флирта си, смутено й предложи цигара.

— Какво е това? — дръпна се момичето.

Беше прекалено да се преструва, че и цигари не е виждала, но пък умело се преструваше. Само че — защо?

Кирил понечи да върне кутията в джоба си и да потърси там някое бонбонче, каквито винаги се търкаляха в рибарските му дрехи, за да намаляват броя на изпушените цигари, но тя му я поиска. Огледа рисунката на гърба й, извади останалите цигари в нея, търкулна ги на пелерината, а кутията накъса с резки и силни движения, които трябваше да му подскажат, че тя притежаваше и други качества, не само зорко око.

Той я изчака да хвърли късчетата в реката и рече с насмешливо спокойствие, което му струваше доста усилия:

— Не беше нужно. Предполагам, че машината ви е патентована.

Едновременно с това, прибирайки уж останалите цигари, бъркаше в раницата за въженцето, което лежеше на дъното й.

Нейната усмивка също беше тревожно изкуствена.

— Вие разбирате от машини, нали? Трябва да забравите тази наша среща.

Кирил скочи в мига, когато измъкна въженцето, но, кой знае как, не я улучи и в следващия миг лежеше по корем, с болезнено извита на гърба ръка. Острото коленце на момичето бе се забило в кръста му.

— Защо постъпвате така? Нещо лошо ли ви сторих?

Бяха странно искрени въпроси, а не реторичен упрек.

— Вие постъпвате лошо с мен! — изпъшка Кирил със залепена в тревата буза. Опитът му да се надигне бе усилил болката в кръста и заплахата да счупи извитата му ръка.

— Аз се отбранявам. Но ако действително съм ви сторила нещо лошо…

Момичето издърпа въженцето от пръстите му и се изправи. Кирил осъзна, че се е отървал само със срама. Та нали ако тази добре обучена в джудото жена действително е шпионка, тя сигурно ще е и въоръжена. Ето защо реши със смях да заглади конфузията.

— Исках да ви вържа и да ви открадна машината. Много ми се харесва.

— Що за нрави! Та вие не знаете дори за какво служи!

Едната пръчка внезапно се огъна, макарата й затрака като шевна машина. Кирил се спусна към нея, внимателно позатегна аванса, засече. Пръчката още по-силно се огъна и рибата тръгна в могъща дъга под водата.

— Там… там има едно сакче…

— Пуснете я! — изрече неочаквано строго момичето, изправило се до него.

— А? Какво? Да не сте луда — извика той, но си спомни, че тая джудистка като нищо можеше сега и във водата да го хвърли, както е зает с пръчката. — Но защо бе, момиче? Какво толкова…

Той се оттегли на няколко крачки, за да е по-далеч от брега, и над водата изплува масленочерната глава на пет-шесткилограмов сом. Бе зинал, сякаш зовеше безмълвно за помощ.

— Видяхте ли? — опита Кирил да я умилостиви с възторга си, а постигна обратното.

— Пуснете веднага нещастното животно! Моля ви?

— Но аз… аз… Трябва първо да я извадя…

Той отхлаби влакното, та още да затегне макарата, а когато отново я завъртя, сомът бе се освободил. Не бе погълнал куката и при това положение Кирил едва ли щеше да го извади без сак и без чужда помощ, но предпочете да си излее гнева на непознатата:

— Все така ли се бъркате в работата на хората?

— Простете, сбърках! — странно се изплаши тази веща в джудото терористка.

Той заприбира пръчките. Нямаше смисъл да виси повече тука, сомът бе подплашил рибата във вира.