Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

Искаше да я изпита, бе готов и за отказа й, тя обаче пак се възторгна като дете:

— Чудесно! Никога не съм спала на открито!…

Застлаха чергите в края на горичката, откъдето той можеше да наглежда и стадото, и посоката към кошарите, а щом се отпуснаха един до друг, тя веднага се сгуши на рамото му.

— Нали ще ми бъдеш добър приятел, Петьо? И ще ме закриляш, и ще ме учиш, и ще ми помагаш да опозная вашия живот?

Каза го така мило, че ония тъмни сили в него се отдръпнаха и съвсем се спотаиха.

— Живот като живот! Какво му е толкова интересното? — рече той.

— Аз съм историчка, но съм още много неопитна. Ти може би знаеш какво е…

— Еее, хайде вече да не се обиждаме, а!

Тя се зарадва и учуди.

— Знаеш ли, ти веднага ми се видя много интелигентно момче. Дори и въшки нямаш! — бръкна тя с пръстче в потната му мишница.

— Ама как ще имам въшки ма! — възмути се той, после се засмя. — Те сега в града са пълни с въшки.

— Ти сигурно си хайдутин — изрече тя с тайнствена възхита в ухото му, а той го дръпна, погъделичкан от дъха й, и може би затова тя се поправи: — Чакай, хайдутите бяха по-късно! Нали сме тринайсетия век? И няма турци, нали?

На Петър му стана още по-весело.

— Тринайсетият свърши лани, вече сме в четиринайсетия.

— Така ли? Уф, тая машина продължава да дава разсейвания във времето! — Тя се вгледа изпитателно в него, погали младежки свежата му буза, която още миришеше на гроздов първак, защото кой ще ти слага на кошарата одеколон по бузите си. — С какво се обръсна така хубаво?

— Аз употребявам само „Жилет“! — похвали се той.

— Ще ми покажеш ли утре? Много съм любопитна, но нали затова съм дошла — заумилква се тя отново. — Чудесно момче си ти! Богомил ли си?

— Нали ти казвах, че съм Петър — отвърна той, а тъмните сили в него пак се занадигаха.

Те надигнаха и ръката му, която се опита да влезе в пазвата й, но чуждоземката гальовно я спря.

— Гладна съм, Петьо. Това в гърнето какво е?

Той й даде да пийне от изстудената мътеница и тя пак изпадна във възторг:

— О, колко хубаво си живеете вие! И само истински работи си ядете още!

— Ми така си е — съгласи се Петър, постилайки бохчата, и заизважда лакомствата от торбата. — А знаеш ли и каква пара вадиме тука! Откак излезе на мода тая вълна, острата, па и с новия икономически механизъм… Ха, я дай да си пуснем и музичка! — сети се той и бръкна в еднодневката. — Оня ден му смених батериите.

— Какво е това? — странно се изплаши тя, когато той извади своето мъничко транзисторно радио. Може би бе очаквала кавал, ама къде ти сега у новите овчари кавали! — Откъде го имаш?

Горд, че бе успял да я смае, той включи радиото и то веднага каза нещо против империалистите. Нещо, което един кавал естествено не бе в състояние да направи.

— Аз и телевизори имам, два таман, цветен и малък. Нали ти казах, тук голяма пара пада.

Тя се пресегна към апаратчето, уверено промени вълната му; чуха се други гласове, музика… Запита, вече съвсем прежълтяла:

— Петьо, коя година е сега?

— Ми… хилядо деветстотин и осемдесет и втора. Що питаш?

— Ти нали каза, че е четиринайсетият век?

— А, то е четиринайсетият век на българската държава, празници имаше, тържества. Иначе сме си в двайсетия.

Тя скочи, хвана припадъчно вкоравените си бузки и в уплахата си се завайка отново на своя хремав попски език:

— Оооо, и бондет плач и скръжет зомбом…

После хукна към полянката.

Когато той пристигна, тя бе смъкнала вече прътите и панически свличаше сеното откъм едната страна на машината.

— Ама чакай де, какво ти стана?

Тя доразблъска сеното и пак така отвори кръглата врата-прозорец. Плачеше с едри и светли сълзи.

— Каква грешка! Леле-леле! И бондет плач и скръжет зомбом!

— Какво, какво?

— Ад! Чака ме истински ад в института, Петьо! А в една ваша книга така пише за ада: И бондет плач и скръжет зомбом.

Тя видя, че той също е готов да заплаче, и се хвърли на врата му.

— Не ми се сърди, мили Петьо! И ме забрави, напълно ме забрави, чуваш ли! И не казвай на никого за мен, моля те! Забранено ни е да се намесваме в историята, а във вашите векове не бива и да се появяваме! Дръпни се сега, че машината може да ти навреди.

Тя скочи с главата напред в кръглата вратичка-прозорче, преди той да успее да каже нещо. Последни се скриха шарените й чорапи и яйченожълтите цървулки. Когато той най-после успя да отвори уста, поне да си поеме дъх, разхвърчалото се сено затъкна гърлото му, накара го дълго да кашля. А през сълзите на кашлицата си видя как на стотина метра над върхарите машината изведнъж се стопи в небето. Не отлетя наникъде, просто изчезна…