Любен Дилов - Незавършеният роман на една студентка

— Циана.

— Цана! Хубаво е…

— Не! Ци… а… на…

— Е, то сега стана модерно всякак да изкелифещват имената.

Тя много внимателно се вслуша в думите му, но видимо не разбра всичките. Рече:

— И аз това казвах на професора. Този език, казвах му, е само литературен. Населението положително говори по друг начин. Но като не знаехме как е говорило населението… Пък то виж колко малко се е променил говорният език! Ооо… — Тя отново се притисна към него, защото няколко от овцете ревниво се приближиха с вдигнати към чобанина си муцуни. — Сие животние не сонт ли овцен?

— Овце, овце — поправи я той и пак не посмя да използува служебното си положение.

— Еда не поендайонт они человека?

Петър леко я отблъсна от себе си, решил най-после, че му се играе някакъв номер.

— Те не хапят, ама аз мога!

— Ха-хооо-хиии — изсмя се тя кръшно като на телевизионна седянка и доста нахално го изгледа от очите до гумените цървули, с което затвърди усещането му, че го въвличат в непонятна игра. — Ти монж красноляпен… Извинявай, но като толкова време го учих тоя език! Ти си хубав мъж и после ще ми покажеш как хапеш, нали? Но сега аз имам нужда от твоята помощ. Можеш ли да пазиш тайна? Ако си истински мъж…

— Щом трябва, ще мога — отвърна той предпазливо, защото обещанието, което се съдържаше в думите й, го изплаши.

— Да седнем на сянка. Тук е много горещо.

Чак толкова горещо не беше, овцете още не търсеха сянката, но тя енергично се отправи към близката горичка и трябваше да я последва.

— Чудесно е при вас! Каква хубост! — въртеше красивата си главица чуждоземката, а златните висулки над челото и пендарите по гърдите й подрънкваха като нежни и далечни хлопки.

Бе то си е най-обикновен кър, викаше си наум Петър, ама за един градски човек, де да знаеш… Може пък и да не е превземка… А като гледаше пред себе си тънкия й кръст, стегнат от широкия сърмен колан, в него се събираха някакви тъмни и страшни сили. И тези сили напираха да насилват, да си отмъщават някому за нещо си.

Чуждоземката избра най-скришното място сред храсталаците край горичката, така че сърцето му съвсем се спотаи пред напора на тъмните и страшни сили, а умът му си рече отчаяно храбро: „Да ги полази пък господ сега!“. Но то се отнасяше за стадото.

Сядайки в тревата, тя го смъкна за ръката до себе си.

— Но няма да ме хапеш сега, нали? Ха-хооо-хиии!

— Що се превземаш толкова! — рече й той, решил също да я говори на „ти“. Като е чобанин, да не е добиче я!

— Как се превземам? — настръхна тя, хем като че ли неразбрала думата, хем усетила в нея обидното.

— Ми никоя жена вече не се смее така, така в книгите се смеят. Нещо май не те разбрах откъде си?

Тя направи с ръка широк кръг около себе си, посочи и към небето.

— Отдалече… — Ослуша се също в кръг, долови само спокойно мелодичните три хлопки в трите краища на стадото и възторжено изохка: — Каква тишина!

Щото е неделя, рече й наум Петър Чобанина, утре като ти ревнат тракторите и помпите на язовира… Но мисловната му реплика бе прекъсната от нейните направо невероятни думи:

— Ако ти ме харесваш, ако ти също ме харесваш…

— Петър, Петьо ми викай — задъха се той. — Какво, ако те харесвам?

— Нали няма никому да кажеш? — облегна се тя на рамото му.

Петър чак сега усети жегата, която рукна и в улея на гърба му.

— Па аз съм ергенин. Искам да кажа, време ми е и ако се харесаме, що пък и да не кажем, а?

— Не, не, не — раздрънка силно пендарите си хубавицата. — Никой не бива да узнае!

— Е, щом така искаш… — въздъхна Петьо, защото си е истинска мъка да ти падне такава хубавица, а да не можеш да се похвалиш! И за утеха я поприхвана през кръста, тури и ръка на гърдите й, уж че пендарите пипаше. — Ама и ти си се докарала като някогашна булка! Де да бяха и златни тия пендари, а?

— Златни са — отвърна тя така твърдо, че той се изплаши: три реда все тежки махмудии! Башка ситните по челото и косичника й!

— Ми що си накачила толкова злато по себе си? Ще вземе някой да те удуши за него!

— Имате ли много разбойници? — изплаши се тя.

Той се засмя, а за успокоение я прегърна още по-ячко.

— Разбойници колкото щеш, ама ти се не бой! Щом си с мене…

— Ще ме пазиш, нали, Петьо? Много хубаво да ме пазиш! Аз почти не познавам вашия живот.

Тъмните сили се превърнаха в готовност още сега да влезе в бой заради нея. „Такава мома да ти се спусне в ръцете, че и с три реда златни махмудии на гушката!… Боже, боже!“ — рече си той, макар да не вярваше в господ.