Самуел Дилейни - Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни

— Отдавна ли се върна?

— Преди няколко часа — отговорих аз.

— Донесе ли нещо?

— Наистина ли те интересува?

Пъхна ръце в джобовете и внимателно ме погледна.

— Разбира се. Иначе не бих питал.

Въздъхнах като родител, чието собствено дете го е ядосало.

— О’кей.

Прекосихме целия квартал на пристанищния район. Всичко наоколо изглеждаше мъртво.

— Да седнем.

Обърнах се към него и прокарах палеца си по ръба на портфейла.

Хоук се наведе и настръхна.

— Виж ти! — присви зелените си очи и попита: — Може ли да ги пипна?

Вдигнах рамене:

— Моля.

Пъхна в портфейла дългите си пръсти с изгризани нокти и извади два. Сложи ги обратно и измъкна нови три.

— Тези — да! — прошепна той. — Колко струва всичко?

— Десет пъти повече, отколкото се надявам да получа. Искам в най-скоро време да се отърва от тях.

Той притвори очи.

— Можеш да ги хвърлиш в реката, когато поискаш.

— Не се прави на глупак. Опитвах се да намеря един човек, който навремето постоянно висеше в оня бар. Беше доста отракан тип.

Оставяйки пенести вълни зад себе си, по Хъдзън се носеше кораб на подводни крила. На палубата му имаше десетина хеликоптера — вероятно ги караха към летището на бреговата охрана, което се намира близо до Верасано. Мод явно ме бе наплашила, след като известно време местех погледа си от Певеца към кораба и обратно. Най-сетне съдът се скри в тъмнината.

— Но днес моят човек беше леко порязан — Хоук делово пъхна ръце в джобовете си и се настани по-удобно. — Това усложнява работата. Аз, разбира се, не съм разчитал, че ще вземе всичко наведнъж, но предполагах, че ще ме насочи към хора, които биха могли да сторят това.

— Тази вечер ще ходя на един прием — той замълча, докато гризеше остатъците от ноктите си. — Там сигурно ще успееш да ги продадеш. Във „Върхът на Кулата“ Алексис Спинъл устройва голям прием в чест на Реджина Аболафия.

— Във „Върхът на Кулата?“

Да-а, доста отдавна не съм общувал с Хоук. „Адската кухня“ — в десет, „Върхът на Кулата“ — в полунощ.

— Ще отида заради Една Сайлъм.

Една Сайлъм е старшата Певица на Ню Йорк.

На светлинното табло вече бях видял името на сенатор Аболафия. Освен това в паметта ми изплува и името Алексис Спинъл. По време на безкрайния полет от Марс прочетох безброй списания и вестници и в някои от тях името Спинъл беше свързано с дяволски много пари.

— Какво пък — небрежно подхвърлих аз, — с удоволствие ще се срещна още веднъж с Една. Макар че се съмнявам да ме е запомнила.

Още от началото на запознанството ми с Хоук разбрах, че Спинъл и хората от неговото обкръжение играят някаква игра. Победител е този, който успее да събере под един покрив най-голям брой Певци. В Ню Йорк има петима Певци (той е на второ място заедно с град Лакс на Япет). На първо място по количество Певци е Токио — там са седем.

— Прием с двама Певци?

— По-скоро с четирима, ако отида и аз.

На бала в чест на встъпването на кмета в длъжност също бяха четирима.

Учудено повдигнах вежди.

— Една трябва да ми каже думата. Тази вечер се сменя.

— О’кей. Не знам какво си намислил, но съм готов.

Затворих портфейла.

Тръгнахме обратно към Таймс Скуеър. Когато стигнахме до Осмо авеню, Хоук спря.

— Един момент — той закопча всички копчета на сакото си. — Вече може да продължим.

За човек с моята професия едва ли може да се намери по-добро прикритие от разходка с Певец из улиците на Ню Йорк. Преди две години се питах дали това не е безумие. Но си помислете и кажете честно: когато за последен път видяхте любимият си актьор от обемното кино на ъгъла на Петдесет и седма улица, забелязахте ли изобщо неугледния тип, крачещ до него?

На Таймс Скуеър всеки втори познаваше Хоук. При неговата младост, траурно облекло, боси крака с черни стъпала и излиняла коса той без съмнение беше най-колоритният от Певците. Усмивки, намигане. Много хора го докосваха, още повече просто се кокореха.

— Не би ли могъл да уточниш кой от поканените е в състояние да ме избави от товара?

— Виж сега, Алексис много се гордее, когато го считат за авантюрист. Сигурно има силно въображение. Той може да ти плати много повече, отколкото ще получиш, ако се опитваш да ги изтъргуваш на улицата.

— Няма ли да му обърнеш внимание, че са крадени?

— Не е изключено да се заинтересува още повече, ако му кажа това.

— О’кей, приятел. Така да бъде.

Слязохме в суб-суб-метрото. Касиерът се канеше да вземе монета от Хоук, без да го погледне, но когато вдигна глава, направо замръзна. Промърмори нещо нечленоразделно през глупавата си усмивка и с жест ни разреши да минем.