Самуел Дилейни: Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни

Тясното неоново табло с новините, опасващо триъгълното здание на Информационната корпорация, съобщаваше на базов английски за това, че сенатор Реджина Аболафия е готова да започне борба с организираната престъпност в града. Нямам думи да ви опиша колко съм щастлив понякога, че съм напълно дезорганизиран.

Недалеч от Девето авеню внесох портфейла си в голям, препълнен бар. За последен път посетих Ню Йорк преди две години. По онова време в този бар често се отбиваше един човек, притежаващ рядката дарба бързо, изгодно и без риск да пласира вещите, които не ми принадлежат. Днес, без да разчитам, че ще имам шанса да го открия, реших да поразбутам момчетата, които кротко си пиеха бирата. Успях да се добера до бара и се опитах да привлека вниманието на един дребосък с бяло сако.

Зад гърба ми настана зловеща тишина и рязко се обърнах…

Дълга, прозрачна пелерина, воал, на шията, на китките са надянати огромни медени накити (ах, какъв тънък вкус, точно на границата с безвкусицата), лявата ръка е оголена, дясната е покрита от шифон 1 1 шифон — тънка памучна или копринена тъкан с цвят на червено вино. Тя наистина е много по-откровена от мен. Но подобна демонстрация на привързаността ви към деликатните материи е прекалено груба за такива заведения. Посетителите с преувеличено усърдие се правеха, че нищо не забелязват.

Тя протегна към мен ръка с медна гривна и кървавочервеният й нокът докосна жълто-оранжевото камъче на гривната.

— Знаете ли какво е това, мистър Елдридж? — попита тя.

За миг видях лицето й под воала. Веждите бяха черни, а в очите имаше лед.

Три мисли: (Първата.) Тя е модерна светска дама. По пътя от Белоун прочетох в „Делта“ за „разцъфващите материи“ — техните оттенъци и прозрачност могат да се променят с помощта на скъпоценностите, които носите на китката си. (Втората.) При последното си идване тук бях по-млад и се казвах Хари Келъмайн Елдридж, но тогава не съм правил нищо прекалено незаконно (макар че тези работи обикновено се забравят). Все още вярвах, че под старото име могат да ме тикнат в ареста за не повече от тридесет дни. (Третата.) Камъкът, който тя посочи…

— Яспис? — попитах аз.

Тя очакваше да кажа повече. Аз пък чаках да ми даде повод да си придам вид, че знам какво очаква от мен. (В затвора любимият ми писател беше Хенри Джеймс 2 2 Хенри Джеймс — (ф), американски писател (1843 — 1916 г.) . Без глупости!)

— Яспис — потвърди тя.

— Яспис… — отново се опитах да придам двуяко значение на тази дума, макар че тя упорито се опитваше да избегне точно това.

— … Яспис… — тя вече се съмняваше, подозирайки, че аз подозирам, че нейната увереност е лишена от основание.

— Да, да. Яспис — по изражението на лицето й разбрах, че на моето лице е видяла изражението, което й е казало, че аз знам, че тя знае, че аз знам.

— Бъркате ме с някого, мадам.

Яспис — това е Думата за този месец.

„Яспис“ е парола, код, сигнал, който Певците от големите градове предават от уста на уста за цялото разпуснато братство, в което се мотая (под най-различни имена) почти девет години. Миналият месец надарените с божествени рани пееха „Опал“. Когато чух Думата на Марс, успях на три пъти хитро да я използвам, за да стана стопанин на вещи, които не ми принадлежат. Дори разсъждавах за Певците и раните им.

На всеки тридесети ден от месеца Думата се сменя. След няколко часа всеки от моите колеги я знае, независимо къде се подвизава в момента. Може да чуете Думата от някой пелтечещ пияница, изтърсил се в ръцете ви от тъмния вход, може да ви я прошепнат в безлюдна улица, или внезапно някой мръсен скитник да ви пъхне в ръката листче и бързо да се скрие в тълпата. За този месец думата е „Яспис“.

Думата има много значения. Например:

— Помогнете!

Или:

— Имам нужда от помощ!

Или:

— Мога да ви помогна!

Или:

— Никой не гледа, действайте!

Точност на синтаксиса — ако Думата е правилно употребена, нито за миг не бихте се замислили какво означава в конкретния случай. Нюанси на употребата — за нищо на света не се доверявайте на човек, който използва Думата неправилно.

Стоях и чаках кога тя ще престане да чака.

Отвори един тефтер и ми го протегна.

— Началник на Специален отдел Модлин Хинкъл — прочете тя, без да гледа текста под сребърната значка.

— Великолепна памет, Мод — изкоментирах аз и се намръщих. — Хинкъл?

— Да.

— Знаете ли, Мод, сигурен съм, че няма да повярвате. Приличате на човек, който не понася собствените си грешки. Но името ми е Евънтайд. Не Елдридж. Хормони К. Евънтайд. Провървя ни, че тази вечер се сменя Думата, нали?