Самуел Дилейни: Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни

— Кажи ми, о, добра фейо, как…

Онемях. Сетих се, че никой, освен ние с вас, не знае и не би могъл да знае за службата ми при Татенцето Майкълс. Даже и ченгетата, които ме измъкнаха почти припаднал от хеликоптера, устремил се към ръба на покрива на „Пан Американ“, не успяха нищо да изкопчат. Когато разбрах, че ме чакат, изядох кредитните карти. Всичко, което можеше да има сериен номер, беше отдавна изпилено от човек, доста по-сведущ по тези въпроси от мен — при първата ми тъжна и пиянска вечер във фермата добрият мистър Майкълс се похвали колко ловко е отмъкнал машината от Ню Хемпшир.

Учудващо е колко банални фрази произнасяме под влияние на страха:

— Защо ми разказвате всичко това?

— Информацията има смисъл само когато се предава на някого — спокойно отвърна тя.

— Но…

— Може да се случи така, че скоро да се сдобиете с немалко количество пари. Ако не съм объркала нещо в разчетите, веднага след като те попаднат в ненаситните ви ръце, ще изпратя хеликоптер с умели полицаи. Ето ви парченце информация.

Тя направи крачка назад. Някой застана между нас.

— Мод!

— Можете да правите с нея каквото поискате.

Барът беше пълен, не можех да се промъкна. Но можех с едно рязко движение да си създам куп неприятели. Точно така се получи — и врагове си създадох, и Мод изпуснах. Всички те бяха ненормални — с плитки, с татуирани на гърбовете дракони, един даже беше с превръзка на окото. В следващият миг някакъв индивид успя да забие в бузата ми мръсните си нокти (пропуснали сте предишния епизод? Ще ви обясня — вече две минути участвах в масов бой. Между другото, и аз изпуснах как точно започна), а няколко жени сърцераздирателно виеха. Доста успешно се справях с насочените към мен удари, когато ходът на събитията рязко се промени. Някой извика „Яспис“, и то точно както трябва. Това означаваше, че полицията (обикновената Регулярна служба, от която успявах да се изплъзна през тези седем години) е на входа. Тълпата се изсипа на улицата. Боят продължаваше с пълна сила. Промъкнах се между двама скитници, жестоко налагащи се един друг. Излязох от навалицата с рани, не по-големи от тези, които се получават при бръснене. Грандиозният побой се разцепи на отделни двубои. Някой явно беше пострадал сериозно, защото около него се бе събрала прилична група зяпачи.

Нещо възпираше тези хора.

Сред локва кръв, по гръб, лежеше дребен човек, когото не бях виждал две години — същият, който умееше ловко да се избавя от вещите, които не ми принадлежат.

Стискайки в ръка добре познатият ви портфейл, прекрачих границата на побоя. При вида на първият обикновен полицай веднага си залепих физиономия на случаен минувач, който току-що е дошъл да види какво става.

Номерът мина.

Завих по Девето авеню и за три крачки походката ми стана бърза, но без да привлича вниманието на околните…

— Ей, чакай малко!

Познах гласа (дори след две години е трудно да не го познаеш), но не спрях.

— Чакай! Спри! аз съм, Хоук!

Спрях.

Неговото име още не съм споменавал. Мод имаше предвид друг Хоук — мултимилионер, аферист, който правеше машинациите си в онази част на Марс, на която още не съм стъпвал (освен това много здраво държеше в ноктите си всички престъпления в системата), тоест съвсем друг човек.

Направих три крачки назад.

Момчешки смях:

— О-о, приятел! Имаш вид, сякаш току-що си участвал в мероприятие, което не ти е било по душа!

— Хоук? — попитах сянката.

Той все още беше в такава възраст, че за две години би могъл да порасне с някой и друг сантиметър.

— Често ли идваш тук? — беше вторият ми въпрос.

— Понякога.

Той беше възхитителен момък.

— Виж какво, Хоук, трябва да изчезвам.

— Ами омитай се — той се приближи. — Може ли да дойда с теб?

Как да не се усмихнеш?

— О’кей — наистина ми става смешно, когато ми задава такива въпроси. — Да тръгваме.

Минахме половината квартал. На светлината на уличната лампа видях, че косата му все още имаше цвят на борова смола. Спокойно можеше да мине за бездомник — зацапано, черно ленено сако, облечено на топло, и протрити черни дънки. Това и в тъмното се виждаше. Хоук ходеше бос. Не беше трудно да се сетиш що за човек може да се разкарва цял ден бос из Ню Йорк. На ъгъла ми се усмихна и закопча сакото, скривайки изранените си гърди. Очите му бяха яркозелени. Познахте ли го? Ако не сте — доста често образът по информационните канали е лош, — ще ви кажа: по брега на Хъдзън до мен вървеше Певецът Хоук.