Самуел Дилейни: Вавилон 17

Генерал Форестър бе насочил към тях вибропистолета си.

— И така, кой е той и откъде е дошъл?

Бътчър щеше пак да падне, но успя да се хване да облегалката на стола, задържа се и тежко се надигна.

— Най… — започна той. — Аз… Аз… Найлз Вер Дорко.

Гласът му загуби грубостта си, стана по-висок и доби лек аристократичен акцент.

— Армседж. Роден съм в Армседж. Аз… убих баща си!

Вратата се плъзна встрани. Завоня на дим и горещ метал.

— Каква е тая миризма? — попита Форестър. — Но… Не може да бъде!

Доктор Т’мварба уверено заяви:

— Предполагах, че половината защитни слоеве ще бъдат преодолени. Още няколко минути — и нямаше да имаме шансове.

Дочу се шум. Един изпоцапан със сажди войник се спря нерешително на прага.

— Генерал Форестър, всичко ли е наред? Външната стена е взривена, радиорелетата на двойните врати по някакъв начин са деблокирани, керамичните стени са пробити почти до средата! Прилича на лазер…

Генералът видимо пребледня.

— Кой се е опитал да се добере дотук?

Бътчър се изправи и се опря на рамото на Ридра.

— Някои от най-остроумните модели на баща ми, включително и ТВ-55. Тук, в щаб-квартирата на Администрацията, трябва да са поне шест, и то високоефективни. Но вече не бива да се безпокоите за тях.

Генералът бавно и ясно заяви:

— Ще се успокоя едва когато ми обясните всичко!

— Не, баща ми не беше предател, генерале. Просто искаше да ме направи най-добрият секретен агент на Съюза. Обаче оръжието не се състои от самия инструмент, а от знанието как да го използвате. Завоевателите имат това знание — Вавилон-17.

— Добре. Може и да сте Найлз Вер Дорко. Но това обърква нещата още повече.

— Не бих му разрешил да говори много — намеси се докторът. — Сътресенията, на които беше подложена нервната система…

— Всичко е наред — прекъсна го Бътчър. — Имам силен организъм. Рефлексите ми са няколко пъти по-добри от нормалните. Сега вече контролирам цялата си нервна система до кутрето на левия крак. Баща ми вършеше всичко основателно.

Форестър качи краката си на масата.

— По-добре да говори. Защото ако до пет минути не разбера всичко, ще ви пратя в килията.

— Баща ми тъкмо бе започнал работа над усъвършенствания шпионин, когато се сетил за това. Придаде ми възможно най-човешките черти, които могат да се създадат. След това ме изпрати на територията на Завоевателите, като се надяваше, че ще им нанеса максимални вреди. Имаха си доста неприятности, преди да ме хванат. Баща ми продължи да усъвършенства шпионите си и съвсем скоро те ме превъзхождаха. Против ТВ-55 не бих издържал повече от пет минути. Но заради… Мисля, че заради семейната гордост… Той искаше да запази контрола над цялата операция в семейството. Всеки шпионин от Армседж получава командите чрез предварително установен код. А в гръбначния ми мозък е поставен хиперстатисен трансмитер, направен от пластиплазма. По този начин контролирах всички модели, независимо от сложността им. В продължение на няколко години на територията на Завоевателите бяха внедрени хиляди шпиони. Представлявахме внушителна сила преди да ме пленят.

— Защо не са ви убили? — попита генералът. — Или са решили да изпратят цялата ви армия срещу нас?

— Разбраха, че аз съм оръжие на Съюза. Обаче трансмитера в тялото ми се самоунищожава при определени условия. Трябват поне три седмици, за да израсне нов. Така и не разбраха, че контролирам останалите. Изпробваха върху мен секретното си оръжие — Вавилон-17. Предизвикаха амнезия, оставиха ме без способност за комуникация, освен Вавилон-17, след което ми позволиха да избягам от Нови Ню Йорк. Не получих никакви инструкции за диверсиите. Властта, която притежавах над останалите шпиони, се пробуждаше много бавно и доста болезнено. Животът ми се превърна в низ от престъпления, прикриващи диверсиите. Как и защо — не знам.

— Мисля, че аз мога да обясня — каза Ридра. — Ако програмирате компютъра да прави грешки, вие не прекъсвате връзките му, а манипулирате езика, на който сте го научили да мисли. Липсата на „аз“ предотвратява всякаква самокритика и самосъхранение. Всъщност тя прекъсва всички знания за символите и символичните процеси — а ние точно по този начин различаваме реалността от нейното отражение.

— Шимпанзето — прекъсна я доктор Т’мварба — има достатъчна координация, за да се научи да управлява автомобил, и е достатъчно разумно, за да различи зелено от червено. Но дори след като се е научило, то няма да е свободно, защото при зелена светлина ще се засили в стената, а при червена ще спре на средата на кръстовището, дори ако в следващия миг го връхлети камион. Шимпанзето няма символични процеси. За него червеното означава „спри!“, а зеленото — „карай!“. Това не са самите действия, а техните символи, но то не знае.