Самуел Дилейни: Вавилон 17

— След лабиринта, през който минахме, и аз не го знам.

— Автоматично се местим на всеки петнадесет секунди, в случай, че някой иска да ни засече. Той няма да се измъкне — Форестър посочи Бътчър.

— Бих искал да съм сигурен, че никой няма да влезе тук.

— Започвайте.

— Ако се вярва на лекарите от Титан, Бътчър има амнезия. Това означава, че съзнанието му заема само част от мозъка, а всичко, което се е случило преди шестдесет и първа година, е блокирано. Това — той надяна на главата на Бътчър метален шлем — ще създаде серия „неприятности“ в съзнанието му, и то ще бъде принудено да пробие изолацията и да се влее в останалата част на мозъка.

— А какво ще стане, ако между този участък на кората и мозъка просто няма връзка?

— Ако е много неприятно, ще се установят нови връзки.

— Като имам предвид какъв живот е водил, трудно мога да си представя, че ще му стане неприятно — отбеляза генералът.

— Оноф, алгол, фортран… Тези езици създават „змия в мозъка“. Но на мозък, който не знае думата „аз“, няма да подейства тактиката на страха.

— Тогава?

— Оноф, алгол, фортран. С помощта на бръснаря и факта, че днес е сряда.

— Доктор Т’мварба, не погледнах психоиндекса ви…

— Знам какво правя. Нито един от тези компютърни езици не знае думата „аз“. Това прави невъзможни изречения като „Аз не мога да реша този проблем“, или „Аз не разбирам“, или „Аз не искам да си губя времето напразно“. Генерале, в малко градче в испанската част на Пиринеите има само един бръснар. Той бръсне всички мъже в града, които не се бръснат сами. Кой тогава бръсне него?

Генералът се намръщи.

— Не ми ли вярвате? Генерале, та аз винаги говоря истината. С изключение на сряда, когато всяко мое твърдение е лъжа.

— Но днес е сряда! — възкликна Форестър.

— Колко убедително. Успокойте се, генерале, лицето ви посиня.

— Аз съм съвършено спокоен!

— Добре, добре… Отговаряйте само с да и не: ще престанете ли да биете жена си?

— Проклет да съм, ако мога да отговоря!

— Така. Докато мислите за жена си и за срядата, кажете — кой все пак бръсне бръснаря?

Генералът рязко се засмя.

— Парадокси! Искате да го натъпчете с парадокси и той да се бори с тях!

— Ако постъпите с компютъра по този начин, той ще изгори. Освен ако не е програмиран да се самоизключва.

— Да предположим, че той се реши на разединение?

— Това не би ме спряло — каза докторът и посочи втората машина. — Имам средство да го спра.

— Как ще разбере кои парадокси ще подействат? Тези, които казахте на мен…

— Тези не. Те съществуват само в английския и в още няколко аналитични езика. Парадоксите произлизат от лингвистиката 60 60 лингвистика — наука за езика, езикознание на езика, на който са изразени. В парадокса за испанския бръснар противоречието е заключено в думата „всички“. Лентата, която Ридра ми изпрати, съдържа речник на Вавилон-17 и граматиката му. Това е най-аналитичният език във Вселената. Но, освен всичко друго, това означава много и най-разнообразни парадокси. Ридра е записала в края на лентата най-остроумните от тях. Те ще заставят мозъка, мислещ на Вавилон-17 или да изгори…

— … Или да установи връзка с другите си части! Разбрах! Започвайте!

— Започнах още преди две минути.

Генералът погледна Бътчър.

— Нищо не виждам.

— Още една минута ще е така — Т’мварба регулираше някакви потенциометри. — Парадоксите, с които пълня мозъка му, трябва първо да пробият външната обвивка на кората.

Внезапно устата на Бътчър се отвори, оголвайки зъбите.

— Какво става с мис Вонг?

Лицето на Ридра също беше изкривено.

— Надявах се това да не се случи — въздъхна докторът. — Но те са в телепатичен контакт.

Седалката на Бътчър изтрещя. Ремъкът, който държеше главата му се разхлаби и гигантът се удари в стената.

Ридра завика от болка. Изплашените й очи се отвориха и погледът й се спря върху Маркус.

— О, Моки, толкова боли!

Единият от ремъците, които държаха ръцете на Бътчър, се скъса. Огромният юмрук се устреми напред.

Т’мварба побърза да натисне един бутон. Бялата светлина се смени с жълта. Бътчър се отпусна.

— Той престана… — започна генералът, но замълча. Вързаният мъж дишаше тежко.

— Пусни ме, Моки — гласът й сякаш идваше отдалече.

Доктор Т’мварба натисна друг бутон и ремъците, които я опасваха, се откопчаха. Ридра скочи и изтича към Бътчър.

— И него ли?

Тя кимна. Маркус отново натисна бутон и Бътчър се строполи в ръцете на момичето. Под тежестта му тя седна на пода и започна да го разтрива.