Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Аз съм само придружител — поясни Т’мварба.

— Номер 5463 от вашия каталог — заяви чиновникът. — Искам го тук — и той удари долната част на рамото си.

— О, да! И на мен ми харесва. Един момент — хирургът отвори капака на масата. Проблеснаха инструменти.

Той се отдалечи към стената, където зад стъклата на хладилната етажерка се виждаха покрити със скреж пластмасови форми. Върна се с поднос, пълен с различни детайли. Единственото, което можеше да се познае, беше предната половина на миниатюрен дракон с очи от брилянт, блестящи люспи и светещи крила. Беше малко по-къс от три сантиметра.

— Ще го съединим с нервната ви система и ще можете да го научите да пръхти, да ръмжи, да пляска с крила и да изпуска искри, но сигурно ще минат няколко дни, докато се адаптира. Не се учудвайте, ако в началото само сумти — причината е същата, както при присаждане на обикновени органи… Ако обичате, свалете си сакото.

Митничарят започна да се съблича.

— Ще блокирам чувствителността на рамото ви… Така, нали не боли? О, това е местна упойка — трябва всичко да е чисто. Сега ще направя разреза… ако не ви е приятно, не гледайте, говорете с приятеля си. Ще отнеме само няколко минути… О, не обръщайте внимание — просто активизирам резервите на организма ви, за да се възстановите по-бързо… още веднъж… Отлично! Това е раменното ви сухожилие. Знам, че е доста странно да видите ръката си без него. Ще го заместя с прозрачна пластиплазмова клетка. Действа като сухожилието, свързва се със същите мускули и кости. Ето тук са отворите за артериите… Обърнете се, ако обичате. Ако искате да гледате, използвайте огледалото… А сега да зашием около клетката… Отворът за дракончето, разбира се, остава… Превръзката не трябва да се сваля няколко дни, докато пластиплазмата се интегрира в тялото. Ако не правите резки движения, всичко ще мине нормално… Така-а… Сега трябва да съединя зверчето с нервите ви. Ще ви заболи…

— Мммм! — Епълби се надигна.

— Седнете, седнете! Всичко е наред. С това ключе се отваря клетката. Ще го научите да излиза и да прави разни фокуси, но имайте търпение — нужно е малко време… Сега ще върна чувствителността на ръката ви — хирургът съедини електродите и Епълби скръцна със зъби.

— Да, да, малко пари. Ще трае около един час. Ако се зачерви и се възпали, веднага елате. Всичко, което минава през тази врата щателно се стерилизира, но се случва веднъж на пет години някой да ни вкара бацили… Вече можете да се облечете.

Когато излязоха на улицата, митничарят внимателно придържаше рамото си.

— Знаете ли, според тях няма никаква разлика — лицето му се изкриви от болка. — А аз не си чувствам пръстите. Мислите ли, че може да ми е повредил някой нерв?

— Съмнявам се — отвърна Т’мварба. — Не се въртете толкова, че ще ви падне превръзката. Да вървим, вечерята ни чака.

Епълби опипваше рамото си.

— Доста странно е да ти направят петсантиметрова дупка в делтоидеуса 58 58 делтоидеус — латинското название на делтовидният мускул, който движи рамото и да действаш с ръката, както преди.

— Значи така — доктор Т’мварба се облегна на масата. — Ридра за първи път ви доведе в Транспортния град?

— Да. Набираше екипаж за някаква правителствена експедиция. Трябваше само да одобря психоиндексите. Но в онази нощ нещо се случи.

— Какво по-точно?

— Видях най-дивите, най-странните хора, които бях срещал. Те мислят по друг начин, действат по друг начин и дори обичат по друг начин. Принудиха ме да се смея, да се сърдя и да се почувствам щастлив, тъжен и дори влюбен! — Той погледна към сферата, увиснала под тавана. — И вече не ми се струваха диви и странни.

— Установихте ли някаква връзка през онази нощ?

— Вероятно би било твърде… самонадеяно да я назова по име… Но чувствам, че тя… тя е мой приятел. Аз съм самотен човек… в град със самотни хора. И ако намериш място, където те разбират, се връщаш отново и отново, за да се повтори всичко.

— Е? Повтаряше ли се?

Даниел Д. Епълби сведе поглед и започна да си сваля сакото.

— Хайде да хапнем — той хвърли сакото на облегалката на стола и погледна клетката в рамото си. — И двете отново и отново… — неуверено хвана сакото, подържа го за малко и решително го остави. — Доктор Т’мварба, имате ли някаква представа защо искат да отидете в щаб-квартирата на Администрацията?

— Не. Знам само, че се отнася за Ридра и тази лента със записа.

— Казахте, че сте нейният лекар. Надявам се, че отиването ви няма нищо общо с вашата професия. Ще бъде ужасно, ако й се е случило нещо. Няма да го преживея. За една вечер успя да ми каже толкова много… и го направи лесно и просто — той се усмихна и прокара пръсти по клетката. Дракончето се размърда. — При това почти не гледаше към мен, дори не ме забелязваше.