Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Разбих вратата и избягах — каза й той. — Маскировката подейства и охраната не успя да ми хване следите в обширните полета от лава…

— Разкрийте се пред мен, Бътчър. Покажете ми всичко за бягството.

— От това боли. Дали ще помогне? Не знам…

— Но в мозъка ви няма думи. Само Вавилон-17, като мозъчен шум на компютър, зает с чисто синаптичен анализ.

— Да… Вече започнахте да разбирате…

… той трепереше в ревящите пещери на Дис, където девет месеца беше затворен, ядеше храната на любимото си куче Лони, после самият Лони, почти замръзна, докато се опитваше да преодолее ледените планини. Изведнъж планетоидът излезе от сянката на Циклоп, проблясващата Цецера изгря в небето. Четиридесет минути по-късно мътната вода в пещерата му стигаше до кръста. Когато най-сетне успя да измъкне всъдехода, водата беше гореща. Двата километра до терминатора 56 56 терминатор — линия на повърхността на планета или сателит, която разграничава тъмната от светлата страна ги измина с максимална скорост. Успя да включи автопилота миг преди да загуби съзнание от невероятната жега. Всичко това се случи само десет минути преди да настъпи Божествения полумрак.

— Трябва да ви открия из дебрите на изгубената ви памет, Бътчър. Кой сте били преди Нови Ню Йорк?

Той се обърна към нея. Излъчваше нежност и загриженост.

— Изплашена ли сте, Ридра? Както преди…

— Не, не както по-рано. Вие ме научихте на някои неща и това промени картините в моя свят, промени самата мен. Мисля, че се страхувах, защото не можех да върша всичко като вас, Бътчър. — Белият пламък стана светлосин и затрепери. — Страхувах се, защото вършех всичко по мои си причини, а не поради отсъствието на вашите причини. Защото, Бътчър, аз съм формата, а вие сте същността. Сега аз съм много повече, отколкото бях по-рано, и не знам дали да ви благодаря или да ви проклинам за това, което ми показахте.

А нещо в нея крещеше, заекваше и утихваше. Тя се превърна в мълчание, в това мълчание увисна очакването, че той за първи път ще проговори сам.

— Вгледайте се в себе си, Ридра.

Отразена в него, тя видя в себе си нарастваща светлина, тъмнина без думи, силен шум! И извика името и формата — счупените платки на кораба!

— Бътчър, лентите са могли да бъдат направени в каютата ми само в мое присъствие! Разбира се!

— Ридра, бихме могли да ги контролираме, ако ги назовем!

— Сега ли? Първо трябва да назовем себе си. А вие не знаете кой сте!

— Вашите думи, Ридра. Ще успеем ли да използваме вашите думи, за да разберем кой съм аз?

— Не, Бътчър, не и моите думи. Може би вашите, може би Вавилон-17.

— Не…

— Аз съм формата — прошепна тя. — Повярвайте ми, Бътчър, аз съм формата, а вие сте същността.

— Ща’-квартирата, Ка’итане. ’огледнете ’рез шле’а на Разединените. Тия радио’режи ’риличат на фойерверки, а Носа каза, че ’иришат на развалени яйца.

— Благодаря, че изчистихте прахта. Когато бях жив, имах сенна хрема…

Гласът на Ридра:

— Екипажът напуска кораба заедно с Капитана и Бътчър. Екипажът ги води при генерал Форестър заедно и не позволява на никого да ги раздели.

Гласът на Бътчър:

— В каютата на Капитана има лента със запис на граматиката на Вавилон-17. Помощникът изпраща лентата, и то веднага, на доктор Маркус Т’мварба на Земята със специалната поща. После се обажда на доктор Т’мварба и го предупреждава, че лентата е изпратена, кога я е изпратил и какво е съдържанието й.

— Брас, помощник! Нещо не е наред! — гласът на Рон заглуши този на Капитана. — Чували ли сте ги някога да разговарят по този начин? Капитан Вонг, какво ви става?…

Лентата със записа, строгата заповед на генерал Форестър — и след тридесет секунди разяреният доктор Т’мварба стигна до кабинета на Даниел Д. Епълби.

Митничарят се занимаваше с един сандък, когато шумът отвън го накара да вдигне глава.

— Майкъл — каза той в микрофона. — Какво става?

— Някакъв луд, който твърди, че е психиатър.

— Не съм луд! — извика докторът. — Обаче знам колко време е необходимо за доставка на колет от щаб-квартирата на Администрацията до Земята! Трябваше да е у нас със сутрешната поща. Следователно някой го е задържал и това сте вие! Пуснете ме.

Вратата се отвори и той влезе.

Майкъл проточи врат зад него.

— Дан, извинявай. Ще повикам…

Доктор Т’мварба посочи масата и заяви:

— Това е мое. Дайте ми го!