Самуел Дилейни - Вавилон 17

Ридра видя Брас, застанал в рамката на люка. Бътчър излезе от убежището си с отпуснат пистолет.

Светлината още повече изкривяваше дяволската външност на пилота, правеше го да изглежда кръвожаден. Освен това под всяка лапа лежеше по една фигура.

— Ей тоя наистина е ’ой — той разтресе дясната си лапа. — О’итваше се да се върне на кора’а си и се наложи да го настъ’я ’о главата — той хвърли безжизненото тяло върху плочите на обшивката. — Не зная как се чувствате вие, ’о’чета, но аз за’ръзнах! Излязох са’о заради Дяволчето. Из’рати ’е да ви ’реда’, че след като свършите, ще ви ’однесе горещо кафе и ще ’ри’ави къ’ него солидна ’орция ирландско уиски. Или ’ък, ако ’ред’очитате, горещ ро’ с ’асло? Хайде да се ’ри’ира’е! ’о’едих’е!

В асансьорът мозъкът на Ридра започна да се връща към английския и започна да я тресе. Скрежът по Бътчър започна да се топи и да се превръща в едри капки.

— Брас, щом вие сте тук, кой е при приборите? — внимателно попита Ридра.

— Ки’и. Отново с’е в лъча на „Тейрик“.

— Ром — каза Бътчър. — Не горещ. И без масло. Просто ром.

— Човек, който о’ределено ’и до’ада! — заяви Брас. С едната ръка прегърна Ридра, с другата — Бътчър. Нещо като приятелски жест, но тя разбра, че всъщност ги крепи — само дето не ги носи.

Корабът се разтресе и зазвъня. Брас погледна към тавана.

— Разкачих’е се — той ги заведе в капитанската каюта и ги намести в креслата. Докато те падаха върху тях, той се обади по вътрешната връзка: — Ей, Дяволче, идвай бързо и носи поркането! Заслужиха си го!

— Брас! — Ридра го хвана за лапата, когато той се запъти към вратата. — Можете ли да ни закарате оттук до щаб-квартирата на Администрацията?

Той се почеса зад ухото.

— На’ира’е се в са’ия край на Езика. ’ознава’ тази част на Заслона са’о ’о картите. Разединените ’и казаха, че с’е в началото на течението на Натал-’ета, което ’инава ’рез Заслона. ’о него ’оже’ да се до’ере’ до Атлас-ран, а отта’ — до Ад’инистрацията. Осе’надесет — двадесет часа ’олет.

— Тогава потегляме! — тя погледна Бътчър. Той не възрази.

— ’оловината от еки’ажа на „Тейрик“ се лиши от телата си.

— Завоевателите ли победиха?

— Не. Кай’ирийците накрая раз’раха какво става и унищожиха голе’ия кора’. ’итката свърши. Но ’реди това „Тейрик“ ’олучи ду’ка на кор’уса, достатъчна да влязат три ’аяка. Ки’и ’и каза, че живите са затворени в оцелялата част на кора’а, но ня’ат гориво.

— А Джебъл? — обади се Бътчър.

— У’ит е.

Дяволчето промуши рогатата си глава през вратата.

— Ето ме и мен.

Брас пое бутилката и чашите. Вграденият високоговорител се обади.

— Бътчър, видяхме как се скачихте с паяк на Завоевателите — прозвуча гласът на Джебъл. — Какво стана?

Екскаторжникът се наведе и взе микрофона.

— Бътчър е жив, шефе!

— Малко хора могат да се похвалят със същото. Капитан Вонг, надявам се да ми посветите елегия.

— Джебъл! — тя седна пред микрофона. — Веднага тръгваме към щаб-квартирата на Администрацията за помощ.

— Ваша воля, Капитане. Тук ни е малко тесничко…

— Тръгваме.

Брас вече излизаше.

— Помощник, момчетата как са?

— Бодри и здрави. Капитане, разрешавали ли сте на някой да качи на борда ракети за фойерверк?

— Не се сещам…

— Това е всичко, което исках да знам. Рат, ела тук!

Ридра се засмя.

— Навигатори?

— Готови сме — отвърна Рон.

Чу се и гласът на Моли:

— Вилитака, кулала, милале миле…

— Престанете — каза Ридра. — Стартираме!

— Моли ни учи на едно стихотворение на кисуахили — обясни Рон.

— Виж ти! Разединените?

— Апчих! Капитане, винаги съм казвал, че трябва гробището да се поддържа чисто. Може и на вас да ви потрябва. А Джебъл не се сеща за този факт… Но сме готови.

— Брас, нека Помощникът да прати долу някой с парцал.

— Вече е ’очистено, Ка’итане.

Статис-генераторите заработиха с леко жужене. Ридра се облегна на креслото и за първи път от дълго време се отпусна.

— Не вярвах, че ще се измъкнем! — тя се обърна към Бътчър, който жадно я гледаше. — Нервна съм като котка и не се чувствам много добре… Ох, и този старт! — болката, която се опитваше да подтисне, започна да овладява тялото й. — Чувствам се така, сякаш ме късат на парчета! Знаете ли, когато във всичко се съмняваш, тогава ти се струва, че чувствата те лъжат… — дори дишането й причиняваше болка.

— Аз съм формата — нежно проговори Бътчър, — а вие сте същността.

— Не ми позволявайте да се съмнявам в това, Бътчър! Защото и върху него започнах да се замислям… Сред екипажа ми има шпионин. Нали ви споменах? Може това да е Брас, който е решил да ни прати в някоя Нова. — Болката започна да преминава в истерия. Измъкна бутилката от ръката му. — Не пийте! П-по д-дяволите… той може да ни отрови! — Тя бавно се изправи. Всичко наоколо плуваше в червеникава мъгла. — Или някой от Разединените? Как… как мо… мога… да се… боря… с призраци? — опита се да превъзмогне световъртежа. С болката дойде и страхът. Вече не виждаше ясно лицето на Бътчър. — Да ни… у… убие… нас! — прошепна тя. — Нито вие… нито аз…