Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Благодаря — прошепна мъжът. — Аз съм ви задължен. Благодаря.

— Топъл сте — каза тя, завряна в неговото рамо. — Нека постоим още малко.

Той замря. Ридра го погледна и изтръпна.

Бътчър обхвана лицето й с огромните си длани и си наклони главата, докато челото му не докосна косата й.

— Бътчър, аз ви казах, че мога да разбера за какво мислят хората! Чувствам нещо лошо! Казвате да не се боя от вас, но ме плашите!

Той се загледа в лицето й. В очите му се появиха сълзи.

— Нещо у вас ме плаши! Кажете ми какво е то?

— Не мога — изхриптя той. — Не мога да ви кажа.

Единственото, което Ридра разбра веднага беше това, че с новото си съзнание той може да постигне много. Видя душевната му борба, самата тя също се бореше.

— Може би ще успея да ви помогна? Има начин да проникна в мозъка и да намеря…

Той я отблъсна.

— Не трябва! Не бива да правите това! Моля ви!

— Бътчър, аз… няма… — беше смутена и това й причиняваше болка. — Няма, Бътчър! — заекваше като смутен, влюбен юноша.

— Аз… — дишаше тежко, но постепенно се успокояваше. — Аз бях сам и дълго, много дълго не бях „аз“. Трябва още известно време да бъда сам.

— Да… Разбирам — в ума й се формира смътно подозрение, което премина в увереност, когато той отстъпи. — Бътчър? Четете ли мислите ми?

Той изглеждаше доста учуден.

— Не. Дори не разбирам как четете моите.

— Добре… Помислих, че сте прочели някои мои мисли и сте се изплашили.

Мъжът поклати глава.

— Много добре. По дяволите, не желая някой да ми рови в главата.

— Сега ще ви кажа — Бътчър отново се приближи до нея. — Аз и вие сме едно и също, но аз и вие сме много различни. Видял съм много неща, които вие не познавате. Вие ме направихте не сам. В мозъка ми има много за болката, за борбата и даже, когато бях на Титан, за победата. Ако сте в опасност, в истинска опасност, и някой се опитва да направи грешка с вас, погледнете в мозъка ми. Четете мислите му, ако е необходимо. Само ще ви помоля да почакате, докато не направите още нещо.

— Ща почакам, Бътчър.

Той протегна ръка.

— Елате.

Тя пое подадената ръка.

— Няма смисъл да анализираме теченията на статиса, ако корабът е приятел на Съюза. Ще останем още малко заедно.

Ридра тръгна с него, опряна на рамото му.

— Приятел или враг? — попита тя, когато минаваха през здрача, натежал от привидения. — Цялото това Нахлуване понякога ми се струва съвсем безсмислено. Тук, на „Тейрик“, избягвате подобни въпроси. Завиждам ви.

— Отивате в щаб-квартирата на Администрацията заради Нахлуването, нали?

— Да. Но не бива да се учудвате, ако се върна. Има още една причина, заради която искам да разбера същността на нещата. Завоевателите убиха родителите ми, а втората Депресия едва не погуби и мен. Първата жена на моите навигатори също е била убита от Завоевателите. Рон все още мисли за правотата на Военния двор. Никой не обича Нахлуването, но то продължава. Толкова е… грандиозно, че никога не съм мислила сериозно да го обхвана само с една мисъл. Странно е да гледаш как цялото човечество се е впуснало в тази страшна, разрушителна схватка. Може би не си струва да отивам в Щаба… Може би трябва да помоля Джебъл да обърне и да се върнем в най-пустите части на Заслона.

— Завоевателите са причинили страдания на много хора: на вас, на мен… Да, на мен също.

— Как?

— Споменах за болката в мозъка. Това е от тях.

— Не може да бъде!

Бътчър повдигна рамене.

— Първото, което си спомних, е бягството от Нови Ню Йорк.

— Това е огромно пристанище в граничната мъглявина Рак.

— Точно така.

— Завоевателите са ви пленили?

— Да — кимна той. — И направиха нещо. Може би някакъв експеримент, кой знае? Но това не е важно. Не мога да си спомня. Когато избягах, аз избягах с нищо — без памет, без глас, без думи, без име.

— Възможно е да сте били офицер или друга важна персона, преди да ви хванат…

Той се наведе и притисна бузата си до нейните устни, за да я накара да замълчи. Изправи се и тъжно се усмихна.

— Има неща, за които мозъкът не знае, но се досеща. Винаги съм бил крадец и убиец. И аз не бях аз. Завоевателите веднъж ме хванаха. Аз избягах. По-късно Съюзът ме хвана на Титан. Аз избягах…

— Избягахте от Титан?

— Да. Сигурно щяха пак да ме хванат — винаги става така с престъпниците във Вселената. А може и следващия път да не успеят да ме заловят… Аз не бях аз, но сега имам причина да остана свободен. Не трябва да ме залавят отново. Има причина.

— Каква?