Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Аз? ? Тоест… вие?

— Вие не се страхувате от неща, от които се страхува аз. Аз не се страхувам от неща, от които се страхувате вие. Това е добре, нали?

— Да.

Той отново приближи лицето си до нейното. След това се отдръпна, очаквайки отговорът й.

— От какво се страхувате? — попита тя.

Той смутено поклати глава.

— Детето. Детето, което умря. Мозъкът се бои, страхува се за вас, че вие ще бъдете сам.

— Страхува се, че ще бъдете самотен?

Той кимна.

— Самотата — това е лошо! Мозъкът знае това. Вие бяхте самотни на Реа, дори с всичките пари. На Дис вие бяхте още по-самотни. И на Титан, въпреки другите каторжници — вие винаги бяхте самотни. Никой не ви разбираше, когато говорехте. И вие не ги разбирахте. Може би защото те през цялото време казваха „аз“ и „ти“, а вие чак сега започнахте да разбирате важността на тези думи.

— Искахте да спасите детето и да го възпитате така, че да говори вашия език? Или поне този английски, който вие говорите?

— Тогава и двамата няма да сме самотни.

— Разбирам.

— То умря — каза Бътчър. После се усмихна и продължи: — Но сега вие не сте толкова самотни. Аз научих вас да разбирате другите. Вие не сте глупави и обучението върви бързо. — Той положи ръце на раменете й. — Аз ви харесвам. Дори когато аз за първи път се появих на „Тейрик“, имаше нещо в мен, което се хареса на вас. Аз видях, че вие вършите неща, които по мое мнение не са добри, но аз ви харесвах. Аз ви казах как да разрушите защитната мрежа на Завоевателите, и вие я разрушихте за мен. Аз ви казах, че искам да се спусна по Езика на Дракона, и вие организирахте полета натам. Вие правите всичко, което аз поискам. Много е важно аз да знам това.

— Благодаря, Бътчър!

— Ако вие някога ограбите друга банка, вие ще дадете на мен всички пари.

Ридра се засмя.

— Благодаря. Никой досега не мие предлагал подобно нещо. Но се надявам, че няма да ограбвате…

— Вие ще убиете всеки, който се опита да навреди на мен, ще го убиете по много по-ужасен начин, отколкото сте убивали досега!

— Но вие не трябва…

— Вие ще убиете всички на „Тейрик“, ако се опитат да ни разделят и да ни оставят самотни!

— О, Бътчър — тя се обърна и притисна юмрук към устните си. — Аз съм лош учител! Не разбрах веднага…

Сподавен, удивен глас:

— Аз не ви разбирам, аз мисля…

Ридра отново се обърна към него.

— Но това съм аз, Бътчър! Аз не ви разбрах! Моля ви, повярвайте ми! Трябва още малко да се поучите…

— Вие вярвате на мен — кратко отвърна той.

— Тогава слушайте! Срещнахме се насред пътя. Още не съм ви научила докрай за „ти“ и „аз“. Създадохме си собствен език и говорим на него.

— Но…

— Чуйте ме! Всеки път през последните десет минути, когато казвахте „вие“, трябваше да казвате „аз“. Всеки път, когато казвахте „аз“, трябваше да употребите „вие“.

Той сведе очи, после пак я погледна, без да отговори.

— Когато говоря за себе си „аз“, вие трябва да казвате „вие“. Също и обратно. Разбирате ли?

— Значи това са различни думи за едно и също нещо? Те неразличими ли са?

— Не, само… Впрочем, да. Те означават един и същ тип отношения. Донякъде са еднакви.

— Тогава вие и аз сме едно и също.

Тя кимна. Не искаше да рискува да обърка всичко.

— Аз подозирах това. Но вие — той посочи Ридра — научихте мен — и докосна гърдите си.

— И затова не бива повече да убивате хора. Или поне дяволски добре да премислите, преди да го направите. Когато говорите с Джебъл, аз и вие съществуваме. Когато гледате кораба на екрана, аз и вие си оставаме тук.

— Мозъкът трябва да обмисли думите.

— Трябва да мислите за това не само с мозъка. То е нещо повече.

— Щом трябва, значи ще го направя — той отново докосна лицето й. — Защото вие научихте мен. Защото не бива да се страхувате от нищо, когато сте с мен. Аз току-що се научих и може би ще допускам грешки. Но аз разбрах, че да убивам хора, без преди това да помисля много пъти, ще бъде грешка. Така ли е? Сега правилно ли употребявам думите?

Ридра само кимна.

— Аз няма да правя грешки с вас. Би било твърде ужасно. Аз ще правя възможно най-малко грешки. А някога ще се науча окончателно — той се усмихна. — Ще се надяваме, че никой няма да прави грешки с мен. Ще бъде жалко, ако го правят, защото сигурно и аз ще правя грешки с тях и при това няма много да мисля.

— За днес стига! — Ридра взе ръката му в своите длани. — Радвам се, че вие и аз сме заедно, Бътчър!

Той обхвана талията й и тя се притисна о рамото му.