Колин Декстър - Поздрави от рая

Но Луис остана на мястото си със замислено изражение на квадратното си, честно лице.

— Знаете ли, донякъде е жалко, нали? Както казвате, измислихме всичко това — дори име му дадохме на този човек! Единственото нещо, което не успяхме да решим, бе къде живее. А ако можехме и това да направим — не бихме имали нужда от никакви снимки, нали? Тогава всичко щеше да бъде напълно измислено от нас.

Морс седна на ръба на бюрото, поклащайки плешивата си глава.

— Даа. Жалко, признавам. Учудващо е на каква логика е способен човешкия ум. Но понякога животът бяга от логиката — и понякога, тъкмо когато си сътворил велика голяма чудесна теория, откриваш, че има пропуск в основата й и всичко се разпада пред теб при най-малкия земен трус.

Гласът на Морс бе странно сериозен и Луис забеляза колко уморен изглеждаше шефът му.

— Нали не мислите, че ни очаква земетресение?

— Не, надявам се! Преди всичко се надявам да успеем да спасим Маргарет Бауман — да я спасим от самата нея. Приятна жена, нали? Каква коса само!

— Особено когато човек я гледа от подемен кран — каза Луис, най-после ставайки и обличайки палтото си.

Когато излизаха от канцеларията, Морс за момент спря пред голяма бяла карта на Оксфорд, закачена вляво от вратата.

— Какво мислите, Луис? Ето как изглежда: Саут Пърейд — оттам я е взел. Сега търсим място, което да не е на повече от пет минути, така твърдите вие. Е, едно поне е сигурно — на Уудсток Роуд той е завил или наляво, или надясно, нали така? Пръстът на Морс бавно проследи маршрута, който водеше на юг: малко вероятно изглеждаше мъжът да живее в онази вилна зона, която се простираше почти до Сейнт Джилс и Морс установи, че погледът му пада точно под игрищата на колежа Сейнт Джон и по-точно в лабиринта от улички, които кръстосваха надлъж и нашир района. От своя страна, Луис оглеждаше предполагаемия път, по който мъжът е тръгнал, ако е завил надясно и на север; скоро той забеляза малка група улички между Уудсток Роуд и канала и гарата на запад. Надписите на картата бяха много дребни, но Луис успя да разчете имената: Сейнт Питърс Роуд, Улфгър Роуд, Пикси Плейс, Дайъмънд Клоуз… Все общинска собственост, ако добре си спомняше — или поне така бе докато през осемдесетте години торите не си припомниха за обещаната от Антъни Идън демокрация по отношение на собствеността върху земята.

Най-съществените подобрения, които извършваха собствениците на къщи от червени тухли, засягаха вратите и прозорците: някои от старите врати бяха напълно сменени с нови дъбови или поне бяха пребоядисани в цвят, различен от установеното синьо; повечето от старите прозорци с предишните им малки, продълговати стъкла, сега бяха заменени от големи хоризонтални стъкла в рамки от неръждаема стомана. Общо взето, очевидно беше, че целият район се благоустроява; къщата на Дайъмънд Клоуз 17 не правеше изключение от тази тенденция. Пред малката порта бе поставена предпазна врата (зад която не се виждаше никаква светлина), а оградата и градината бяха преустроени така, че да може да минава средноголяма кола — като светлозелената „маестро“, която стоеше там сега. Мястото изглеждаше странно пусто под оранжевата светлина на уличните лампи.

Двете полицейски коли бавно завиха по Сейнт Питърс Роуд, след което спряха на пресечката с Дайъмънд Клоуз. В първата кола бяха Морс, Луис и Филипс, а във втората имаше двама униформени полицаи и един цивилен детектив. Филипс и цивилният полицай имаха пистолети; и двамата (по предварителен план) излязоха от колите и без да затръшват вратите зад себе си, изминаха тихо тридесетината метра до входа на номер 17, където цивилният детектив насочи доста театрално пистолета си към звездите, а сержант Филипс натисна бутона на звънеца до входната врата. След няколко секунди някъде в задната част на къщата се появи слаба светлина, а после по-ярка, на фона на която на стъклото на вратата се очерта силует на мъж. В този момент лицата на Морс и Луис издаваха огромно напрежение; но, погледнато от разстояние, нямаше нещо, което да предизвика чак толкова емоции.

От самото начало мъжът с дебелия зелен пуловер се оказа изненадващо отзивчив. Той помоли да довърши вечерята си от зрял боб (бе му отказано), да си вземе пакет цигари (бе му разрешено), да отиде до полицейското управление със собствената си кола (бе му отказано), както и да си вземе шала и палтото (бе му разрешено). Той изобщо не спомена за заповед за арестуване, гаранции, адвокати, защитници, граждански права, незаконен арест или за Лорд Лонгфорд и самият Морс изпита неудобство от сценария за ареста, разработен по схемата „смърт или слава“. Но това никой никога не узна.