Колин Декстър - Поздрави от рая

— Не знаехме ли вече повечето от тези неща…?

— Позволете ми да завърша, Луис! В даден момент — не зная точно кой — планът се задейства и то от единствения човек, който е могъл да го направи — Маргарет Бауман, която е решила, че ако трябва да вземе важно решение в живота си (което е и направила!), то предпочита да заложи на непозволения си любовник, вместо на законния си съпруг. Ясно ли е? Забравете за момент подробностите, Луис! Това, което е важно, е че вместо план за убийството на носещия неприятности любовник, планът се насочва към убийството на пречещия съпруг!

— Значи, според вас, писмото не помага много? — първоначалната еуфория на Луис леко поспадна и той стигна до обичайната си неувереност.

— Господи, напротив! А вашият прочит на писмото бе пример на логично и ясно разсъждение! Но…

Сърцето на Луис подскочи. Той знаеше какво ще каже Морс и побърза да го каже вместо него.

— Но вие мислите, че съм пропуснал нещо от особена важност — така ли?

Морс изчака малко, после се усмихна, което според него трябваше да изразява съчувствие:

— Не, Луис. Не сте пропуснали едно важно нещо. Пропуснали сте две неща.

— Както казах, Луис, освен вашите възхитителни умозаключения, има някои други неща, които, може би, бихте могли и да забележите. Най-напред — (Морс потърси в писмото подходящия пасаж) — той казва „Спомняш си колко внимателен бях и как никой от колегите ти не знаеше нищо“. Това изречение разкрива много неща. То подсказва, че този човек би могъл и да е доста небрежен при срещите си с Маргарет Бауман; тоест той би могъл, ако е искал, да подскаже на колегите й какво е имало между тях — най-вероятно като ги видят заедно. Това, мисля, означава, че двамата често са били близо един до друг и че той разумно се е съгласил да избягва контактите си с нея там, където са били заедно . И едва ли е необходимо да ви казвам къде може да е било това — къде трябва да е било — нали? То е ставало в района на Пълномощничеството, където двадесетина извънщатни работници са се занимавали с разни неща — но най-вече на покрива — между май и септември миналата година.

— Пфуу! — Луис отново погледна писмото. Ако това, което Морс твърдеше бе сигурно…

— Но има и още нещо — продължи Морс, — което е по-особено. На края на писмото има една изящна фраза — „но мисля, че се влюбих в теб, още когато видях отгоре отблясъците на слънчевата светлина върху златистите ти коси“. Вие бяхте прав, когато казахте, че в общи линии това ни подсказва къде са се запознали. Но това ни подсказва и нещо много по-важно. Не разбирате ли? То ни разкрива от какъв ъгъл я е видял той за пръв път, нали, Луис? Той я е видял отгоре!

Луис внимателно претегляше това, което Морс току-що беше казал:

— Искате да кажете, че този човек може да е бил на покрива, сър?

— Може и да е бил! — Морс изглеждаше извънредно доволен от себе си. Или може да е бил още по-високо . Плоският покрив на тази сграда им е причинявал доста неприятности и миналото лято те изцяло са го ремонтирали.

— Тоест?

— Тоест, там е имало доста работници и вероятно им е трябвало нещо, с което да повдигат материалите…

— Кран! — думата моментално се изплъзна от устните на Луис.

— Връзва се, нали?

— Имало ли е кран на мястото?

— Откъде да знам!

— Спомняте ли си — каза Луис бавно, — че аз ви подсказах, че може да е кранист?

— Глупости! — каза Морс щастливо.

— Но аз…

— Вие може да сте стигнали до верния отговор, Луис, но не чрез верни разсъждения, а с това не можете да се хвалите.

Луис бе също така щастливо усмихнат, както и Морс.

— Да позвъня ли на Секретарката, сър?

— Мислите ли, че още е там? Минава пет и половина.

— Някои хора остават и след края на работното време. Като мен!

Секретарката беше все още в канцеларията си. Да, бе имало подемен кран на обекта — голям и жълт — от май до октомври! И тя, Секретарката, не би имала нищо против полицаите да погледнат пропуските на работниците, пазени в картотечен шкаф на рецепцията.

Морс стана от стола си и навлече дебелото си палто.

— А има и още нещо, Луис. И то наистина увенчава досегашните ни усилия. Те внимателно пазят цялата си документация — е, поне онзи на гишето прави така. Всички пропуски трябва да се показват и съм готов да се обзаложа, че на онези работници са им раздали временни пропуски, така че да могат да използват съоръженията там и да не им се налага да показват карти всеки път, когато отиват до тоалетната или нещо подобно. Само си помислете! Ние седим тук и си напрягаме мозъците, а през цялото време онзи, когото търсим, си е стоял на една малка карта в едно малко чекмедже в Пълномощничеството — при това там е и собствената му снимка! Дявол да го време, това е най-простия случай, с който някога сме се занимавали, стари ми приятелю. Хайде. Да се вдигаме!