Колин Декстър - Поздрави от рая

В стаята за разпити пръв започна да задава въпросите Луис.

— Цялото ви име е Едуард Уилкинс?

— Едуард Джеймс Уилкинс.

— Дата на раждане?

— Двадесети септември 1951 година.

— Място на раждане?

— Дайъмънд Клоуз 17.

— Къщата, където живеете сега?

— Майка ми живееше в нея.

— В кое училище сте ходили?

— Първо в основното училище на Хобсън Роуд.

— А след това?

— Мъжката гимназия в Оксфорд.

— Успешно сте издържали приемните изпити?

— Да.

— Кога завършихте?

— През 1967 г.

— И сте взели диплома?

— Да, явих се на изпити по математика, физика и техническо чертане.

— Не сте се явявали по английска литература?

— Явих се, но не изкарах.

— Чели ли сте нещо от Милтън? — намеси се Морс.

— Да, чели сме Комус .

— Какво правихте, след като завършихте училище? (Луис продължи да задава въпроси.)

— Започнах да уча занаят в „Луси Айрънуъркс“ в Джерико.

— А после?

— Не го довърших. Стоях там година и половина, а после ми предложиха много по-добра работа в „Макензи Кънстръкшън“.

— Все още ли работите там?

— Да.

— Какво точно работите?

— Кранист съм.

— Искате да кажете, че си седите горе в кабината и местите товари из обекта?

— Може и така да се каже.

— Тази компания — „Макензи Кънстръкшън“ — е правила ремонт на покрива на Пълномощничеството в Оксфорд миналата година, така ли е?

— Да. От април до септември.

— И вие през цялото време работехте там?

— Да.

— Е, сигурно не чак непрекъснато ?

— Моля?

— Не сте ли почивали през лятото?

— А, да. Съжалявам. Нямаше ме около две седмици.

— Кога беше това?

— В края на юли.

— Къде ходихте?

— На север.

— Къде точно?

— В района на езерата.

— А там къде точно бяхте?

— Дървънтуотър.

— Изпращахте ли оттам някакви картички?

— Да, няколко.

— До някой от приятелите ви тук — в Оксфорд?

— Че на кого друг?

— Не знам, мистър Уилкинс. Ако знаех, нямаше да ви питам, нали?

Това бе първият напрегнат момент в разпита и Луис (както го бе учил Морс) остави нещата да се поуспокоят и не каза нищо; известно време тишината тегнеше над празната и доста мразовита стая в задната част на полицейското управление в Кидлингтън.

На вратата стоеше сержант Филипс, който преди това не бе присъствал на разпит, и гледаше доста объркано. Дългото мълчание (според Филипс) притесни Уилкинс, чиито ръце на два пъти ровеха в джобовете на панталона му, като че ли търсейки успокоителна цигара; поне засега той като че ли успяваше да се владее. Бе кокалест, русокос, приятно изразяващ се мъж, който, според Филипс, не приличаше на човек, способен да проявява убийствена жестокост. Въпреки това, Филипс съзнаваше, че двамата мъже, които се занимаваха с този случай, са доста опитни, поради което той слушаше въпросите на Луис с поглъщащо благоговение.

— Кога за пръв път се срещнахте с мисис Маргарет Бауман?

— Вие знаете за това?

— Да.

— Запознах се с нея, когато работех в Пълномощничеството. Ходехме да се храним в стола и там я срещнах за пръв път.

— Кога за пръв път се видяхте с нея в извънработно време?

— Тя имаше вечерни часове и след това ходехме да пийнем по нещо.

— А след това я водехте у дома си?

— Да.

— И се любехте?

— Да.

— А после сте й омръзнали и тя е пожелала връзката ви да свърши — така ли е, мистър Уилкинс?

— Това не е вярно.

— Обичахте ли я?

— Да.

— Още ли я обичате?

— Да.

— А тя обича ли ви? (Морс бе доволен от така умело степенуваните въпроси.)

— Не съм я принуждавал, нали? (За пръв път Уилкинс показа леко колебание — и някаква грубост.)

— Вие ли сте писали това? — Луис подаде копие от писмото, намерено в якето на мистър Бауман.

— Да, аз го писах — каза Уилкинс.

— И въпреки това твърдите, че не сте я принуждавали ни най-малко?

— Просто исках да я видя отново, това е всичко.

— Да се любите отново, имате предвид?

— Не, не точно това.

— Видяхте ли я наистина в онзи ден — на Саут Пърейд?

— Да.

— И я отведохте у вас?

— Да.

— Някой проследи ли ви — с кола?

— Какво искате да кажете?

— Мистър Бауман е знаел за вас — намерихме това копие от писмото ви в едно от неговите якета.

Уилкинс поклати глава, като че със съжаление.

— Не знаех, честна дума, не знаех. Винаги съм казвал на Маргарет, че каквото и да стане, никога не съм искал да — е, да нараня някого.

— Вие не сте знаели, че мистър Бауман знае.

— Не.