Колин Декстър - Поздрави от рая

На едно място в ъгъла съвсем неподходящите й и неудобни обувки се подхлъзнаха по пътеката и един човек, който стоеше долу, видя, как черната чанта полетя към земята и падна почти изправена в една преспа сняг под северозападния ъгъл на кулата.

Морс беше недоволен и неспокоен — това бе доста очевидно, докато двамата седяха пред къщата на семейство Бауман в Чарлбъри Драйв. Чакаха десет минути, като Морс седеше на мястото до шофьора с все още стегнат през гърдите му предпазен колан и взиращ се през прозореца. После изминаха още десет минути, през които Морс отвреме-навреме цъкаше с език и дълбоко въздишаше с нетърпение и безсилие.

— Мислите ли, че тя ще се върне? — каза Луис.

— Не знам.

— Колко ще чакаме?

— Откъде мога да знам!

— Само питам.

— Чуйте какво ще ви кажа, Луис. Всичко в този случай се е объркало в една проклета ужасна каша!

— Е, аз това не знам, сър.

— Ами тогава знай го! Не трябваше да я изпускаме от погледа си.

Луис кимна, но не каза нищо; още десет минути двамата седяха безмълвно.

Но нямаше и следа от Маргарет Бауман.

— Какво предлагате да правим, Луис? — попита накрая Морс.

— Мисля, че трябва да отидем до пощата и да видим дали можем да открием нещо, написано от Бауман — все нещо трябва да има. Да проверим дали някой от колегите му не знае къде е той или къде е отишъл, или нещо подобно.

— И бихте искал някой от тях да отиде да види трупа, нали? Вие мислите, че това е Бауман!

— Просто бих искал да проверя, това е всичко! Да проверя дали това не е Бауман, ако така повече ви харесва. Но ние още въобще нищо не сме направили, сър, за идентифицирането на трупа.

— И искате да ми кажете, че е вече крайно време да го направим!

— Да, сър.

— Добре! Нека го направим както вие искате. Губене на време е, но… — Той почти изръмжа.

— Добре ли сте, сър?

— Разбира се, че не съм добре! Не виждате ли, че умирам за цигара, човече?

Посещението в пощата даде малко информация, която те все още да не знаят. Том Бауман бе работил в четвъртък, петък и събота след Коледа, след което си бе взел една седмица отпуск. Трябвало да се яви на работа днес, 6-ти януари, но все още никой не го бе виждал, нито пък имаше вести от него. Бил е тих, точен и методичен човек, който бе работил тук в продължение на шест години. Никой не познаваше добре жена му Маргарет, въпреки че всички заеха, че тя работи в Оксфорд и обръща доста внимание на дрехите и външността си. В личното досие на Бауман имаше две писма, написани от него: едното бе първата му молба за постъпване на работа в Пощата, а другото се отнасяше до пенсионните му осигуровки. Очевидно бе, че с течение на времето калиграфските способности на Бауман малко се бяха усъвършенствали и имаше достатъчни доказателства — ако въобще някой ги търсеше — че писмото, което тази сутрин Маргарет бе извадила от чантата си, бе наистина написано от съпруга й. Това можа да им каже мистър Джийкок, услужливия и много осведомен началник на пощата. Той обаче нямаше нищо против един от колегите на мистър Бауман да отиде с полицейските служители в Оксфорд, за да се опита да идентифицира трупа.

— Да се надяваме, че това не е Том! — каза той, когато Морс и Луис станаха и тръгнаха от малката му канцелария.

— Наистина мисля, че няма за какво да се тревожите, сър — каза Морс.

Както винаги, колите, движещи се непосредствено отзад, бяха намалили скоростта си до допустимата граница; и когато полицейската кола заедно с мистър Фредрик Норис, сортировач на пощата на Нейно Кралско Величество в Чипинг Нортън, стигна до двойното платно след Бленхайм Палъс, отзад се бе образувала огромна колона от превозни средства. Морс, който бе казал на Луис да приема нещата спокойно, седеше мълчаливо по обратния път, в резултат на което и Луис бе мълчалив. В долния край на Уудсток Роуд той зави надясно в една тясна уличка пред болницата Редклиф и спря на паркинга за линейки пред моргата, където сега бе прехвърлен намерения в пристройката на „Хауърд“ труп. Норис излезе от колата, която зави зад него.

— Вие ще дойдете ли, сър? — попита Луис. Но Морс поклати глава.

Фред Норис стоя закован на място няколко секунди, а после — донякъде за учудване на Луис — кимна бавно, като собственото му лице беше съвсем леко по-бледно от кожата, покриваща сините подутини на мъртвеца. Цареше пълно мълчание, но когато служителят от моргата дръпна обратно белия чаршаф, Луис постави любезно и с разбиране ръка върху рамото на Норис, а после леко го изведе от мрачната сграда отвън на свежия януарски въздух.