Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

„При такава разпространеност на престъпността по каналите едва ли може да се смята за източник на изненади фактът, че се срещат многобройни опити за заобикаляне на закона от страна на много лодкари по отношение на такива въпроси като регистрацията на имена, както на тези на корабите, чиито екипажи са те, така и техните лични такива. Особено що се отнася до последната от тези измами, ние откриваме,че много от работещите както на вода, така и на кейовете имали двойни имена и често са били значително по-добре известни с техните «прозвища», отколкото с кръщелното си именуване. Поради разнообразни социологически причини (някои от които все още подлежат на анализ) може без особени колебания да се предположи, че лодкарите в голямото си мнозинство вероятно били потенциално предразположени към постоянно извършване на престъпления и може да се твърди със сигурност, че тяхната професия (ако може да се нарече такава) предоставяла изключителни възможности за реализирането на такъв потенциал. Понякога продавали част от товарите, като заменяли например количество въглища с равностойно количество парчета скали или камъни. Често попадаме на зарегистрирани случаи (вж. спец. SCL, Комисия за каналите и водните източници, 1842, том IX; стр. 61 — 64, 72 — 75, 83 — 86 и др.) членове на екипажи да са консумирали от товарите със скъпи вина и уиски, като впоследствие напълвали изпразнените бутилки с вода. Данъчните служители също невинаги, изглежда, са били невинни в тези дела и от време на време можело да бъдат подкупени, за да си затварят очите…“

Очите на Морс също започнаха да се затварят и той остави книгата настрана. И така се стигна до заключението: лодкарите са куп мошеници, които често задигат части от товарите. Следователно Уолтър Таунс, известен още като Уолтър Торолд, и останалите са мошеници. Всичко е толкова просто — когато знаеш отговора. Може би всичко ще бъде така един ден, в голямата компютърна библиотека на небето, когато проблемите, занимавали безброй поколения мъдреци и философи, ще получат отговор веднага след въвеждане на въпросите чрез някаква небесна клавиатура.

Младежът с преносимата система влезе, кимна на Морс, взе отнякъде малко дистанционно управление за телевизор и започна да сменя канал след канал с непостоянство, което вбеси Морс. Беше време да се върне в отделението. На излизане очите му механично зашариха по шкафа за книги и той се спря. Там, на най-долния ред, едно до друго бяха заглавията „Викторианският Бенбъри“ и „Оксфорд (Железопътни центрове — справочник)“. След като измъкна и двете, тръгна обратно. Може би ако човек си отваряше очите, изобщо нямаше нужда от специални монитори.

Уолтър Алджернон Грийнъуей се опитваше, без особен успех, да се справи с кръстословицата в „Оксфорд таймс“. Не владееше особено това умение, но то винаги го бе привличало и когато предния ден бе наблюдавал как Морс направи кръстословицата в „Таймс“ за около 10 минути, обзе го завист. Морс се бе настанил обратно в леглото си, когато Грийнъуей (известен сред приятелите си като Уоги) се обади:

— Много сте добър на кръстословици!

— Горе-долу.

— Знаете ли нещо за крикета?

— Не много. Какво е обяснението?

— Известното откриване на резултата на Брадман.

— С колко букви?

— Шест. Гледах Брадман през 48-ма. Тогава той откри резултата.

— Аз не бих се насочил към крикет — каза Морс. — Просто си спомнете за Уолт Дисни.

Грийнъуей облиза върха на молива си и се замисли.

— Кой е съставителят на кръстословицата тази седмица? — попита Морс.

— Някой си на име Кихот.

Морс се усмихна. Какво съвпадение, нали?

Embarras de richesses 7 7 (фр.) — Затруднение вследствие изобилие (бел. Ред.) — и цял ден да бе обикалял сред лавиците на местната библиотека в Самъртаун, Морс не би могъл да избере други две книги с по-познавателен характер.

Първо, от „Викторианският Бенбъри“ се сдоби с информацията, че към 1850 година дългите маршрути с пощенски коли през Бенбъри за Лондон били изоставени благодарение почти изцяло на новата железопътна линия от Оксфорд до столицата. Обаче като непосредствен резултат от това обслужване броят на колите между Бенбъри и Оксфорд (само на двадесет мили на юг) всъщност се увеличил и през 1850-те и 1860-те години имало редовен и ефективен транспорт между Оксфорд и Бенбъри. Освен това авторът даваше пълни подробности за пощенските коли, движили се въпросния ден за които Джоана Франкс положително се е била осведомила: със сигурност през първата половина на следващия ден, три пъти е можело да се видят пощенски коне, галопиращи на юг, возещи взетите от страноприемницата „Суон“ в Бенбъри пътници до страноприемницата „Ейнджъл“ на главната улица в Оксфорд. За сумата от два шилинга и един пенс. Още по-интересно за Морс беше положението, отнасящо се за самия Оксфорд, където влакове за Падингтън, според втория реферативен труд, били далеч по-чести и по-бързи, отколкото си бе представял. И както може да се предположи, на самата Джоана й е била предоставена точно същата информация в Бенбъри в тоя съдбоносен ден: не по-малко от десет влака дневно, тръгващи в 2.10, 7.50, 9.00, 10.45, 11.45, 12.55, 14.45, 16.00, 17.50 и 20.00 часа. Embarras de choix. 8 8 (фр.) — Затруднение в избора (бсл.ред.) Естествено цените на билетите изглеждали малко солени — за първа, втора и трета класа-съответно 16, 10, и 6 шилинга, за едно разстояние, малко по-дълго от 60 мили. Но достатъчно безпристрастният историограф на оксфордските железници бе прибавил факта, че също така са се движили три пощенски коли на ден, поне до 1870-те, извършващи сравнително бавно пътуване до Лондон през бариерите на Хенли и Рединг: каретите „Бленхайм“ и „Уелският принц“, тръгващи в 10.30, а „Съперникът“ — час по-късно, и цените на билетите били с „цял шилинг“ по-ниски от третокласните билети за влак. И къде е била последната им спирка в столицата? Беше невероятно. Еджуеър роуд.