Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Въпросът за съдебните заседатели, разбира се, не е бил „Кой е извършил престъплението?“, а само „Задържаните ли са го извършили?“, докато за полицай като него въпросът винаги си оставаше първия. И така, докато седеше там, той се осмели да се запита честно: „Добре, ако лодкарите не са го направили, кой го е направил?“ Все пак, ако това сега беше ключовият въпрос за съдията, Морс не си представяше, че делото би могло да продължи дори и минута повече; защото чисто и просто отговорът бе, че нямаше и най-малка представа кой би могъл да е. Това, с което би могъл да се заеме умът му обаче, бе грижливото обмисляне на въпроса за вината на лодкарите. Или тяхната невинност…

Квартет от въпроси в такъв случай.

Първо: Дали наистина съдебните заседатели са били убедени, без сянка от съмнение, че лодкарите са убили Джоана Франкс? Отговор: не. Нито късче неопровержимо доказателство не е било приведено от обвинението въз основа на твърди свидетелски показания за убийство — а именно по точка убийство лодкарите са били провъзгласени за виновни.

Второ: Истина ли е, че на подсъдимите им е била предоставена исконната „презумпция за невинност“ — неписаната слава на британската правна система. Отговор: категорично не. Предварително създадени мнения — при това напълно отрицателни — се ширели още със започването на първия процес и отношението на съдебните служители, както и на широката общественост се изразявало през цялото време в неприкрито презрение и отвращение към недодялания, почти неграмотен, невярващ в Бога екипаж на „Барбара Брей“.

Трето: Истина ли е, че лодкарите или някои от тях вероятно са били виновни за нещо? Отговор: почти сигурно да; и (в разрез със съдебното решение) — най-вероятно виновни по двете оттеглени обвинения — за изнасилване и кражба. Най-малко не липсваха доказателства, които да наведат на мисълта, че мъжете са изпитвали силна похотлива страст към тяхната пътничка и несъмнено съществуваше реална възможност, че и тримата — и четиримата? — са търсили да натрапят задирянията си на злочестата (макар и сексуално предизвикателна) Джоана.

Четвърто: Съществувало ли е широко разпространено обществено мнение (дори и ако доказателствата са били незадоволителни, дори и ако съдебните заседатели са били прекалено предубедени), според което присъдата е била приемлива, „неоспорима“, както някои от наръчниците по право предпочитат да я наричат? Отговор: не, хиляди пъти не!

Морс чувстваше, че сега почти би могъл да определи главната причина за своето безпокойство. Това бяха всичките тия разговори, чути и надлежно зарегистрирани, между главните герои в случката: разговори между екипажа и Джоана, между екипажа и други лодкари, между екипажа и различни пазачи на шлюзове, собственици на кейове и полицаи — във всички тях сякаш имаше нещо нередно. Нередно, в случай че бяха виновни. Като че ли бяха дали сюжет с убийство на някой неопитен драматург и той бе започнал да пише страница след страница с неподходящи, заблуждаващи и от време на време противоречиви диалози. Защото на моменти изглеждаше сякаш Джоана Франкс е отмъщаващата фурия, а екипажът — просто жертва на нейната фатална власт.

Освен това поведението на Олдфийлд и Масън след убийството бе за Морс непрекъснато източник на огромна изненада и беше трудно да разбере защо защитата не се бе опитала да набие в главите както на съдията, така и на съдебните заседатели крайната неправдоподобност на това, което те уж направили или казали. Естествено известни са случаи, когато някой психопат извършва напълно неразумни и безотговорни действия. Но тези мъже не са били квартет от психопати. И преди всичко за Морс бе твърде странно, че дори след като (както се твърдеше) екипажът бе успял някакси и поради някакви причини да убие Джоана Франкс, членовете му още продължавали — около 24, дори 36 часа по-късно — да се наливат с алкохол, да проклинат и пращат душата й по дяволите. Морс бе познавал много убийци, но никога нито един не се бе държал така — и дума да не става за четирима. Не! Просто нещо не се връзваше, изобщо не се връзваше. Не че имаше значение — съвсем не — след всичките тези години.

Морс отметна корицата и зачете показалеца на дебелия том, зарегистрирал злодеянията на жителите на Шропшър от миналия век и погледът му се спря на „Канал Шропшър“. Бавно отвори на индекса за страниците и се зачете в параграфа, при това с нарастващ интерес. (Браво, мисис Луис!) Авторът все още бе ужасно оплетен в усукания си стил, все още не бе в състояние да нарече лопатата нищо друго освен инструмент за копаене с широко острие, но посланието бе достатъчно ясно: