Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Луис кимна.

— Е, все пак благодаря.

Той придружи Кристин до летящата врата и тогава на момичето от информацията му хрумна още нещо:

— Можете да опитате в полицейското управление на „Сейнт Олдейтс“. Чувала съм с ушите си, че доста документи и вещи са били прибрани от полицията през войната („Коя война?“ — промърмори Луис едва чуто). — И естествено, може би…

— Много благодаря!

— Те не са толкова услужливи обаче по отношение на широката публика — сигурна съм, знаете…

— О, да!

Но телефонът отново зазвъня и този път библиотекарката го вдигна, убедена, че е отпратила последния си клиент с мисия, която щеше да се окаже напълно безрезултатна.

Понякога Кристин се чувстваше малко неспокойна, когато беше сама на многолюдна улица; но изпита приятно усещане на закрила, докато вървеше обратно към Карфакс покрай плещестата фигура на сержант Луис, извисила се до и над нея. Градският часовник „Големият Том“ биеше 12 по обяд.

— Дали не бихте искали да пийнете нещо… — започна Луис.

— Не… не, благодаря. По принцип не пия много, а е и малко… малко е раничко, нали така?

Луис се ухили:

— Е, това не го чувам често от шефа! — Но се почувства облекчен. Не беше много добър във воденето на светски разговор и въпреки че тя изглежда беше една много приятна млада дама, той предпочиташе вече да се залови с работата си.

— Харесвате го, нали? Имам предвид шефа ви?

— Той е най-добрият в бизнеса!

— Така ли? — попита Кристин тихичко.

— Ще ходите ли довечера?

— Мисля, че да. А вие?

— Ако открия нещо, а това за момента е твърде съмнително!

— Човек никога не знае!

В края на осемдесетте години на нашия век помещенията на Главното управление на Градската полиция на „Сейнт Олдейтс“ основно се ремонтираха и разширяваха… и работата беше още в разгара си, когато тази съботна утрин сержант Луис влезе през главния вход. Органите на сигурността упорито съхраняваха йерархичната си структура и приятелствата между по-висшите и по-низшите чинове вероятно винаги си оставаха леко дистанцирани. Все пак поне доста добре познаваше главния началник на управлението Бел от времето, когато бяха в Кидлингтън и се зарадва, като го видя в сградата.

Да, естествено Бел щеше да помогне, ако можеше; посещението на Луис бе много навременно, защото много ъгли и кътчета току-що бяха разчистени и съдържанието на десетки шкафове и покрити с прах сандъци и касетки неотдавна бе излязло за първи път, откакто се помнят, на бял свят. Заповедта на Бел по тоя въпрос беше ясна: ако за някои документи възникнеше и най-малко съмнение, че си струва да бъдат запазени — да се запазят; ако не — да бъдат унищожени. Но странно, че досега почти всичко, което бе съвсем неотдавна преоткрито, изглеждаше потенциално ценно за някого; и в крайна сметка бе отделена една цяла стая, в която съхранените реликви и спомени от най-ранни времена — във всеки случай от 1850 г. насам — бяха безразборно нахвърляни на купчини, чакащи подходяща оценка от университетски историци, социолози, криминолози, местни исторически дружества и автори. Всъщност, доколкото на Бел му беше известно, в стаята сега се намира офицер Райт. Тя извършва предварително най-общо каталогизиране и ако Луис иска да хвърли един поглед…

Като обясни, че това е обедната й почивка, офицер Райт, доста приятна около 25-годишна брюнетка, продължи да яде сандвичите си и да пише коледни картички. С едно махване на ръка тя разреши на Луис достъп до всеки ъгъл на стаята, където би пожелал да търси, след като той накратко бе изложил мисията си.

— Цялата е ваша, сержант. Или поне бих искала да е така!

Луис разбра какво имаше предвид тя. Морс му бе дал екземпляр от произведението на полковника (няколко допълнителни копия бяха оставени в отделението), но за момента Луис не виждаше дори и най-малка възможност да открие някаква връзка между нещо, случило се през 1860 година, и хаотичните купища от кутии, папки, чували, касетки и лежащите наоколо купища избелели с изръфани краища документи. Честно казано, личеше си, че сортирането бе започнало, тъй като петдесетина жълтеникаво-кафяви етикета с написани на тях дати бяха поставени върху доста по-спретнатия конгломерат от материали, отделен от останалите и подреден в някакво подобие на хронологична последователност. Но напразно Луис търсеше сред тези етикети 1859 и 1860 година. Струваше ли си да прегледа набързо останалата част?