Нелсън Демил - Аз, детективът

Забелязах хеликоптер в небето и на лунната светлина видях, че е от телевизията. Макар че не можех да чуя гласа му, репортерът навярно говореше нещо като: „По-рано тази вечер трагедия порази този скъп лонгайландски квартал“. После някакви глупости за Плъм Айланд и така нататък.

Пробих си път през последните зяпачи, като избягвах всички, които ми приличаха на репортери. Прескочих жълтата лента и това незабавно привлече вниманието на едно от саутхолдските ченгета. Представих се и полицаят нехайно ми отдаде чест.

Униформеният регистратор на местопрестъплението се приближи към мен с папката и списъка си и аз отново му съобщих името, професията си и така нататък. Това е стандартна процедура и се изпълнява по време на разследването, като започва с първия полицай на местопрестъплението и продължава, докато не си тръгне и последният и мястото отново не се предаде в разпореждане на собственика му. Във всеки случай, вече ме вписваха за втори път и примката около шията ми се затягаше още повече.

— Регистрирали ли сте представител на министерството на земеделието? — попитах униформения полицай.

— Не — без дори да поглежда към списъка си, отвърна той.

— Но тук има човек от министерството на земеделието. Нали?

— Ще трябва да попитате началника Максуел.

— Обаче аз ви питам защо не сте регистрирали този човек.

— Ще трябва да попитате началника Максуел.

— Ще го направя. — Всъщност вече знаех отговора. Тези хора не се наричат шпиони за едното нищо.

Заобиколих към задния двор и се качих на терасата. На местата, където бяха лежали Том и Джуди, сега имаше две тебеширени очертания, изглеждащи призрачно на лунната светлина. Голям прозрачен найлон покриваше пръските зад тях.

В това отношение, както вече казах, се радвах, че убийствата са извършени на открито и че не се носи натрапчивата миризма на смърт. Адски е гадно, когато се връщам на местопрестъплението и смрадта продължава да си е там. Защо не мога да я изхвърля от главата си? От ноздрите си? От гърлото си? Защо е така?

Двама униформени саутхолдски полицаи седяха на кръглата градинска маса и отпиваха от димящи стиропорени чаши. В единия разпознах полицай Джонсън, на чиято любезност да ме откара до вкъщи се бях отплатил малко грубо. Светът е суров, нали знаете, и аз съм един от хората, които го правят такъв. Полицай Джонсън ми хвърли неприязнен поглед.

Долу на кея различих силуета на друг униформен мъж. Зарадвах се, че някой се е възползвал от съвета ми да сложи пост до яхтата. Наоколо нямаше други, затова влязох в къщата през плъзгащата се стъклена врата, която водеше към просторна дневна, комбинирана с трапезария. Вече бях идвал тук и си спомних как Джуди каза, че голямата част от мебелировката вървяла заедно с къщата. Скандинавски мебели от Тайван, както се изрази тя.

Вътре все още се размотаваха неколцина души от съдебномедицинската лаборатория.

— Началникът Максуел? — попитах една красива жена, която снемаше отпечатъци от пръсти.

Тя посочи с палец през рамо и отвърна:

— В кухнята. Не докосвайте нищо.

— Да, разбира се. — Понесох се по берберския килим и влязох в кухнята, в която очевидно течеше съвещание.

Присъстваха Макс, от името на суверенната община Саутхолд, Елизабет Пенроуз, от името на свободната и независима област Съфолк, някакъв господин в тъмен костюм, който нямаше нужда от значка с надпис ФБР, друг господин, по-небрежно облечен в дънково яке и джинси, кървавочервена риза и груби обувки, пародия на това как би могъл да изглежда бюрократът от министерството на земеделието, ако изобщо излезе от кабинета си и му се наложи да посети някоя ферма.

Всички стояха прави и оставяха впечатлението, че буквално мислят на крака. На земята имаше кашон, пълен със стиропорени чашки, и всички държаха по една. Отбелязах си, че тази група не се е събрала в подвижния команден пункт, а се е скрила в кухнята.

Макс случайно се беше издокарал заради федералните и пресата с тъпа вратовръзка, украсена с морски флагчета. Елизабет все още носеше кафявия си костюм, но бе свалила сакото си, разкривайки кобур с 38-калибров пистолет и още два набъбнали под блузата й кобура.

Върху барплота беше поставен малък черно-бял телевизор, включен на един от каналите и със силно намален звук. Водещият репортаж се отнасяше за посещението на президента в някаква чужда страна, където всички бяха ниски.

— Това е детектив Джон Кори, отдел „Убийства“ — съобщи на двамата мъже Макс, без да споменава, че правомощията ми започват и свършват на сто и петдесетина километра западно оттук. Посочи към тъмния костюм и каза: