Джуд Деверо - Сърце от лед

На едно място пътеката се превърна в тясна скална лента между дълбока пропаст и стръмна стена. Хюстън сложи единия си крак на скалата, успокои коня, направи втора крачка и пак успокои коня.

— Ако не носеше сватбената вечеря на гърба си, щях просто да те оставя тук — промърмори ядно тя.

На края на скалата блесна светкавица и в този кратък миг тя видя пред себе си дървената хижа. За миг застина на мястото си, опитвайки се да различи нещо през дъжда, който се стичаше по носа й. Вече почти беше загубила вяра в съществуването на тази колиба. Какво да прави сега? Да отиде до вратата, да почука и когато Кен отвори, да му каже, че просто е наминала да му остави визитната си картичка?

Много й се искаше да тръгне обратно заедно с подплашения си кон, когато се озова въвлечена в някакъв шеметен хаос. Проклетият кон, който повече беше теглила нагоре по билото, отколкото да го язди, зацвили като луд, чу отговора на друг кон откъм колибата и се втурна напред, без да го е еня, че Хюстън се намира точно на пътя му. Тя изпищя, падна в калта и се изтърколи надолу по ръба на скалата. Но трясъкът на една ловджийска пушка, която гръмна в нейната посока, заглуши вика й.

— Изчезвай, ако не искаш да те надупча като решето! — чу се крясъкът на Кен в дъжда.

Хюстън увисна над ръба на една отвесна стена, вкопчи се в корените на някакъв клек и се опита да намери опора за краката си, които се люлееха над пропастта. Надяваше се, че той не е дотам разгневен, че да я застреля на място.

— Кен! — извика с все сила тя и усети, че мускулите на ръцете й започват да отслабват.

Почти в същия миг лицето му изникна над ръба на скалата.

— Господи Боже! — извика невярващо той, протегна ръка и я сграбчи за китката.

Изтегли я без никакво усилие върху платото, сложи я на земята и се дръпна на една крачка от нея. Очевидно още не можеше да повярва, че наистина е тя.

— Идвам ти на гости — промълви Хюстън с мокра, крива усмивка и се изправи пред него с треперещи крака.

— Радвам се, че си при мен — ухили се той. — Тук горе рядко идват гости.

— Може би не ги посрещаш достатъчно сърдечно — отговори тя и посочи с глава към ловджийската пушка в дясната му ръка.

— Няма ли да влезеш? Запалил съм огън — предложи весело той, с приятно изненадан тон, както се надявайте Хюстън.

— Благодаря, с удоволствие — промълви тя. Но внезапно нададе вик и политна към него, тъй като някакъв клон над главата й силно изпука на вятъра.

Озова се на сантиметри от Кен и когато той погледна надолу към нея, тя прочете немия въпрос в очите му. Сега или никога, помисли си Хюстън. Вече нямаше смисъл да бъде стеснителна или непорочна.

— Ти каза, че ще дойдеш на сватбата, ако аз дойда за първата брачна нощ. Ти изпълни своята част от споразумението, а аз съм тук, за да изпълня моята.

Тя го погледна, без да смее да си поеме дъх.

По лицето му преминаха най-противоречиви чувства, но накрая той отметна глава назад и се засмя толкова високо, че заглуши дори гръмотевиците. В следващия миг вече я носеше на ръце към хижата. На прага спря и впи устни в нейните. Хюстън се притисна до него и разбра, че си е струвало да извърви този дълъг и труден път.

В каменната камина, заемаща цялата задна стена на единствената стая в малката колиба, гореше весел огън. Кен я пусна на пода и взе едно одеяло.

Тук нямам запаси от сухи дрехи. Съблечи се, докато аз потърся коня ти и го завържа под навеса.

— Донесла съм нещо за ядене — извика след него тя. — Всичко е в дисагите.

Щом остана сама, Хюстън веднага започна да се съблича. Докато сваляше долното бельо от студеното си, мокро тяло, тя на всеки две секунди поглеждаше към вратата.

— Страхливка! — укоряваше се тихо тя. — Току-що открито се обясни в любов на мъжа си. Сега трябва да изпълниш онова, което така дръзко му обеща.

Когато Кен се върна, Хюстън го очакваше, увита до шията във вълненото одеяло. След един бърз поглед към нея и пълна с разбиране усмивка той постави на пода претъпканите дисаги.

Единствената мебел в колибата беше голямо, сковано от смърчови дъски легло, постлано е всевъзможни одеяла, които не изглеждаха особено чисти. Край стената до него се издигаше цяла планина консервени кутии, в по-голямата си част праскови в сироп, както установи тя. Такива кутии беше намерила и в кухнята на Кен, когато за пръв път разглеждаше къщата.

— Радвам се, че си донесла храна — каза той. — В бързината съвсем забравих да си взема нещо от бюфетите. Идън няма да повярва, но когато изям три кутии праскови наведнъж, почва да ми се повдига от тях.