Джуд Деверо - Джудит

Ужасена, Джудит събра полите си и се втурна да бяга. Глиганът беше по-бърз от нея и с два скока я настигна в самия край на полянката. В последната секунда тя успя да се улови за един клон и се изтегли нагоре по стъблото на един дъб. Вкопчи се като удавница в яките клони и се постара да остане неподвижна, докато разяреното животно бясно удряше с муцуна по ствола.

Най-после Джудит успя да намери опора за краката си и се изкатери още по-нагоре. Спомни си колко обичаше да се катери като дете и се зарадва, че все пак има някаква полза от упражненията.

Макар че беше на сигурно място, тя продължаваше да трепери от страх пред побеснялото животно, което люлееше дървото с непрекъснатите си удари.

— Ще се разделим на групи и ще тръгнем да я търсим — обясняваше мрачно Гевин.

Джон Басе, който стоеше до него, вдигна безпомощно рамене.

— Не сме достатъчно, затова няма да вървим по двойки — продължи Гевин. — Сигурен съм, че жена ми не е стигнала далеч.

Гневът му бушуваше с пълна сила. Джудит беше препуснала към гората, без да помисли, че отива в непознато място и че още не е свикнала с коня си.

Той остана при хората си, уверен, че щом стигне до края на гората, тя ще се върне. Затова и когато тя изчезна по горската пътека, в началото не предприе нищо, за да я спре. А сега… Откога я търсеха, но тя сякаш беше потънала в земята.

— Ти ще вървиш на север, Джон. Одо, ти претърси южния край на леса. Аз ще остана по средата.

В гората цареше тишина. Гевин се вслушваше напрегнато да чуе виковете на жена си. Познаваше добре ловната си територия и предположи, че конят й се е запътил към водата.

Отново и отново я викаше по име, но никой не му отговаряше. Изведнъж жребецът му наостри уши. Ноздрите му затрептяха. Животното беше обучено за лов и Гевин разбра, че е усетило някакъв дивеч.

— По-късно, добричкият ми, не сега! — опита се да го успокои той и го потупа по шията. Конят обаче отказа да се подчини на юздите. Гевин смръщи чело и се остави на желанието му. Скоро чу злобното пухтене на глиган, а след малко видя и самия дивеч. Щеше да го заобиколи, ако не беше открил нещо синьо в клоните на дървото.

— По дяволите! — промърмори той. Джудит беше нападната! — Не се плаши! — изкрещя той. — Ей сега ще дойда при теб. — Отговор не последва.

Конят му сведе глава, очаквайки неизбежната битка. Гевин извади меча си. Жребецът беше отлично обучен и знаеше какво трябва да направи. Втурна се в луд галоп и мина непосредствено до глигана. Гевин се приведе и замахна с все сила. Мечът се заби дълбоко в гърба му. Раненото живото изхърка задавено и се свлече на земята, като риеше безпомощно с предните си крака.

Гевин скочи светкавично от седлото и захвърли меча. Погледна към Джудит и се смая. Очите й бяха потъмнели от безименен ужас. Никога не я беше виждал такава.

— Няма нищо, Джудит, всичко свърши. Глиганът е мъртъв. Вече нищо не може да ти стори. — Не, страхът й нямаше нищо общо с глигана. Щом бе успяла да се покачи на дървото, тя беше на сигурно място.

Джудит се взираше в мъжа си, но погледът й сякаш минаваше през него. Цялото й тяло беше сковано.

— Джудит! — извика остро той. — Ранена ли си?

Тя не го чуваше. Очите й оставаха странно безжизнени.

— Скочи, аз ще те поема! Няма опасност — проговори меко Гевин и протегна ръце. — Пусни клона и скочи. Ще те хвана, ще видиш.

Тя не се помръдна.

Гевин погледна мъртвия глиган, после отново вдигна глава към жена си. Нещо я беше уплашило до смърт, но какво?

— Джудит! — извика отново той и застана така, че тя да го погледне. — Да не би да те е страх от височината? — Не беше много сигурен, но му се стори, че е забелязал слабо кимване.

Без да се бави, Гевин се улови за дебелия клон и се изкачи на дървото. Стигна до нея и сложи ръце на кръста й. Тя беше студена като лед и очевидно вцепенена от страх.

— Чуй ме добре — помоли тихо той. — Сега ще те хвана за ръцете и ще те спусна. Щом усетиш здрава земя под краката си, страхът ще изчезне. Не се бой. Ще те държа здраво.

Трябваше да приложи сила, за да откъсне ръцете й от клона. Тя се вкопчи в пръстите му като удавница. Цялото й тяло се разтрепери като в треска. Гевин се опря на дебелия клон и внимателно я спусна към земята.

Щом тя стъпи на тревата, той скочи от клона и я грабна в прегръдките си. Притисна я към гърдите си и я залюля като бебе.

— Не се бой, мила моя, страшното мина — зашепна нежно той.

Тя се притисна отчаяно до него и той усети как коленете й омекнаха. Вдигна я на ръце и я отнесе до един пън. Седна и я прегърна силно, за да я затопли. Нямаше много опит с безпомощни жени. Но разбираше, че страхът й не е отминал.