Джуд Деверо: Алисия

Роджър погледна бързо към мъжете, които го придружаваха. Трима бяха от личната му гвардия, освен това имаше двама пажове, а зад тях идваше товарният кон с храната и приборите. Той се обърна отново напред и смръщи чело. Алисия не преставаше да пришпорва коня си. Тя беше превъзходна ездачка, а гората без съмнение беше пълна с шотландци, които само чакаха да й помогнат да избяга.

Той вдигна ръка и даде знак на хората си да го следват отблизо.

Алисия окуражаваше коня си да бърза, докато той буквално полетя. Свежият ден, вятърът в косите й, чувството за свобода я опияняваха. Когато стигна до реката, намали темпото, но само за миг. Конят правеше огромни скокове, но тя продължаваше да препуска, без да я е грижа, че се излага на опасност. Прелетя над реката, сякаш имаше криле. Едва когато се озова на другия бряг, дръпна юздите и се огледа.

Роджър препускаше след нея, следван от придружителите си.

— Лейди Алисия! — извика обезпокоено той. — Добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре — засмя се тя и обърна коня си към мястото, където Роджър беше спрял да я почака. Потупа коня по шията и проговори с признателност: — Добро животно. Прие смело предизвикателството и го издържа с чест.

Роджър слезе от коня си и пристъпи към нея.

— Знаете ли как ме уплашихте! Можехте да си счупите врата!

Алисия се засмя щастливо.

— Една шотландка не пада лесно от коня, камо ли пък да си счупи врата.

Роджър протегна ръце, за да й помогне да слезе от седлото. В този миг Раб се хвърли между двамата, оголи страшните си зъби и изръмжа заплашително. Роджър инстинктивно се отдръпна назад.

— Раб! — Кучето се подчини веднага на господарката си и се отстрани, ала бдителните му очи не се откъсваха от Роджър. — Той искаше да ме защити — обясни Алисия. — Не понася да ме докосват чужди хора.

— Ще го запомня — обеща с усмивка Роджър и й помогна да слезе от коня. После махна с ръка и пажовете му донесоха две кресла, тапицирани с червено кадифе. — Заповядайте, седнете, милейди — покани я тържествено той.

Алисия го погледна изумено. Никой от сънародниците й не би донесъл кресла в гората. Тревата под краката им беше по-мека от кадифената тапицерия. Когато седнаха, един от младите пажове на Роджър застана пред тях и засвири на лютня. Алисия се вслуша в красивата мелодия и затвори очи.

— Сигурно изпитвате носталгия, милейди? — попита тихо Роджър.

Младата жена въздъхна с болка.

— Вие нямате представа как се чувства шотландецът, който копнее за родината си. Ако бяхте роден в планината, щяхте може би да ме разберете, но сега…

— Баба ми е била шотландка. Може би това ми дава известно право да ви задам тази въпрос.

Алисия го погледна изненадано.

— Баба ви е била шотландка? Как се казва?

— Името й беше Макферсън. От Макалпин.

Алисия се усмихна. Беше й приятно да чуе привичните шотландски имена.

— Макалпин значи. Това е добър клан.

— Да. Прекарах много вечери на коленете й, докато тя ми разказваше безкрайни истории за Шотландия.

— И какво ви разказваше? — попита предпазливо Алисия.

— Баба беше омъжена за англичанин и често сравняваше нравите и обичаите на двата народа. Казваше, че шотландците са по-гостоприемни и никога не изпращат жените в друга стая под предлог, че били глупави и не разбирали от мъжките работи, както правят англичаните. При шотландците мъжете и жените били равноправни.

— Така е — отговори спокойно Алисия. — Моят баща ме провъзгласи за водач на клана. — Тя спря за миг, после попита с интерес: — А дядо ви? Как се отнасяше той към шотландската си съпруга?

Роджър се засмя, сякаш си беше припомнил някаква шега от детството си.

— Дядо ми е живял известно време в Шотландия. Знаеше, че баба е умна жена. Не предприемаше нищо, без да се допита до нея.

— Значи сте живели при баба си и дядо си?

— Да, откак се помня. Родителите ми починаха, когато бях много малък.

— И какво е мнението ви за начина, по който англичаните се отнасят към жените? Сигурно и вие смятате, че сме годни само за леглото и за да раждаме деца.

Роджър избухна в смях.

— Ако наистина мислех така, духът на баба ми сигурно щеше да излезе от гроба и да ме напердаши, както заслужавам. — Той помисли малко и добави: — Тя искаше да ме ожени за дъщерята на една от братовчедките си, но младата дама почина доста преди определения за сватбата ден. Отраснах с името Макалпин.

— Какво? — извика смаяно Алисия.

Роджър я изгледа учудено.

— В договора за женитба беше записано, че трябва да приема това име, за да бъда добре дошъл в клана й.