Джуд Деверо - Алисия

Тя отиде до малката маса в средата на стаята и стисна ръбовете й с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Англичаните бяха врагове. Те бяха убили баща й и тримата му помощници и тя беше присъствала на убийството. Беше преживяла как брат й, който отчаяно се опитваше да се отплати на англичаните за стореното зло, едва не полудя от отчаяние. През целия си живот беше помагала на хората от клана да се снабдяват с храна и дрехи, защото англичаните унищожаваха реколтата и палеха къщите им.

Само преди месец англичаните я заловиха в плен. Тя се усмихна при спомена за раните, които беше нанесла на английските войници. Четирима от тях не можаха да се възстановят и умряха.

Накрая я принудиха да се подчини, защото бяха много повече от шотландците. Доведоха я тук по лична заповед на английския крал Хенри VII. Той твърдеше, че иска в страната му да цари мир и че за тази цел кланът Макарън трябва да бъде предвождан от англичанин. Смяташе да постигне целта си, като омъжи Алисия за един от рицарите си.

При тази мисъл Алисия се усмихна подигравателно. Английският крал беше глупак. Тя беше господарка на клана Макарън и никой мъж не можеше да й отнеме тази титла. Нима кралят си въобразяваше, че верните й хора ще се подчинят на някакъв си англичанин само защото е мъж, а тя жена? Англичаните нямаха представа от шотландския характер и не можеха да проумеят същността на планинците. Затова и никога нямаше да го покорят.

В този момент Раб изръмжа и Алисия се обърна бързо към вратата. Раб беше ирландски вълчак, най-големият представител на расата си, строен, но невероятно силен, с гъста, твърда козина. Баща й го донесе от едно пътуване в Ирландия, за да го дресира като защитник на дъщеря си. Оказа се, че дресировка не е нужна, защото Алисия и кучето се харесаха от пръв поглед и скоро станаха неразделни приятели. Оттогава Раб беше доказвал многократно, че е готов да пожертва живота си за любимата си господарка.

Кучето замлъкна и напрежението на Алисия изчезна. Това беше знак, че към стаята й идва приятел. Когато вратата се отвори, тя погледна с очакване към изхода и се усмихна. Влезе Мораг.

Мораг беше дребна, сбръчкана женица. Фигурата й приличаше повече на разкривена лоза, отколкото на човешка снага. Очите й бяха като черно стъкло и пронизващият им поглед виждаше не само онова, което беше на повърхността. Тя използваше дребния ръст и незабележимостта си, за да помага на господарката си. Очите и ушите й бяха постоянно нащрек. Мораг се придвижи безшумно през стаята и бързо отвори прозореца.

— Е? — попита нетърпеливо Алисия.

— Когато затворихте прозореца, войниците избухнаха в смях Казаха, че много им се иска да ви обезщетят за пропуснатата сватбена нощ.

Алисия се обърна гърбом, за да скрие изчервяването си.

— Вие не преставате да им давате поводи за клюки. Дръжте главата си изправена и не им обръщайте внимание. Те са само англичани, а вие сте от клана Макарън.

Алисия се обърна като вихър и я изгледа сърдито.

— Нямам нужда от поучения! Знам как да се държа! — изфуча тя. Раб застана до нея, усетил вълнението й, и тя зарови пръсти в гъстата му козина.

Мораг се усмихна разбиращо. Тя беше държала Алисия в прегръдката си още като мокро от раждането бебе. Люлееше я и й пееше, когато майка й умря. Намери й кърмачка и се грижеше всеотдайно за нея, докато навърши шест години и с възпитанието й се зае бащата, господарят на клана.

Сега Мораг наблюдаваше с гордост своята любимка. Скоро Алисия щеше да навърши двадесет години. Беше висока, по-висока от повечето мъже, стройна и гъвкава като тополка. Не носеше боне и воал като англичанките, гарвановочерната коса се спускаше на разкошни вълни по раменете и гърба й. Мораг често се чудеше как крехката й шия е в състояние да носи тази тежест. Днес Алисия беше облечена по английска мода, ала сатенът на роклята й имаше кремавия цвят на шотландските поля. Правоъгълното деколте се опъваше над младите гърди и подчертаваше закръглеността им. До хълбоците роклята беше тясна и я обхващаше като втора кожа. Полата беше силно разкроена и падаше на тежки дипли. Корсажът беше украсен с шарка от златни конци, която продължаваше до талията.

— Сигурно така ти харесвам повече? — попита остро Алисия, все още раздразнена от спора, който бяха имали заради роклята. Тя предпочиташе облеклото на родината си, но Мораг бе успяла да я убеди, че за сватбата си е по-добре да се облече с английски одежди, за да не дава повод за подигравки. Англичаните много обичаха да се шегуват с „варварската мода“ на шотландците.