Джуд Деверо - Алисия

Роджър лежеше в леглото на Мери и хъркаше оглушително. Брайън застана пред леглото и го погледна втренчено. Леден студ скова душата му. Не беше способен да мисли. Само чувствата, които бушуваха в гърдите му, се сляха в могъщ поток и заглушиха гласа на разума.

С мъртвешко спокойствие той се обърна и взе от масата каната със студена вода. После я изля върху главата на Роджър.

Роджър простена и отвори очи.

— Брайън — проговори сънено той и направи опит да се усмихне, — тъкмо те сънувах.

— Стани! — изрече с мъртвешки глас Брайън.

Роджър скочи от леглото, вече напълно събуден. Беше опитен воин и съумяваше да се владее, когато усетеше опасността.

— Какво се е случило? Да не би Фиона… — Той млъкна, огледа стаята и понижи глас: — Къде е отишла онази Аскот?

Лицето на Брайън беше като бяла маска.

— Лежи мъртва на плочите под прозореца.

В очите на Роджър блесна ужас.

— Исках да ти докажа що за жена е тя. Исках да разбереш…

Дълбокият глас на Брайън прекъсна обясненията му.

— Къде си скрил жената на Стивън Аскот?

— Брайън, трябва да ме изслушаш! — прошепна умолително Роджър.

— Да те изслушам? — изфуча момъкът, който започваше да губи самообладание. — А ти чу ли виковете на Мери? Тя беше плаха, кротка жена и съм сигурен, че е пищяла от ужас и болка. Наслади ли се на насилието?

— Брайън…

— Млъкни! Днес каза последните си думи. Ще намеря другата жена, която държиш в плен, и ще напуснем тази къща. — Очите му се присвиха в тесни цепки. — Ако те видя още веднъж, ще те убия!

Роджър падна на леглото като улучен от тежък юмрук. Очите му се замъглиха от болка. Видя как брат му излезе от стаята и отвори уста да извика, но само изхърка задавено. Видя окървавения чаршаф и се опита да си представи жената, която лежеше мъртва на плочките в двора. Какво беше сторил?

Брайън предполагаше къде е скрита Алисия. Сигурно я бяха затворили в стаята, където Едмънд държеше жените си. Стражите не се опитаха да го спрат. Вече всички знаеха за трагедията, разиграла се тази нощ.

Когато Брайън влезе в стаята й, Алисия беше будна и дори облечена. Тя погледна втренчено младия мъж с вкаменено от мъка лице и веднага разбра, че е станало нещо страшно.

— Какво има? — попита с равен глас тя.

— Аз съм Брайън Чатауърт — обясни тихо той. — Ще ви отведа при семейството ви. Готова ли сте да ме последвате?

— Сестрата на съпруга ми също е пленница тук. Не мога да тръгна без нея.

Брайън изскърца със зъби.

— Моят брат изнасили Мери и тя се самоуби.

Гласът му беше безизразен, сякаш случилото се не го засягаше, но Алисия веднага усети, че този млад мъж е разтърсен до дън душа. Мери, помисли с болка тя, милата, сладка, вярна Мери!

— Не бива да я оставяме тук. По-добре е да отнеса тялото й в Аскот Касъл.

— Не се тревожете за Мери. Аз ще направя всичко, каквото трябва.

Начинът, по който младият мъж каза „Мери“, отвори очите на Алисия.

— Готова съм — промълви тихо тя и тръгна пред него.

Когато излязоха на двора, Брайън се обърна отново към нея:

— Ще ви дам охрана. Мъжете ще ви следват дотам, където желаете да отидете. Или желаете аз лично да ви придружа до замъка на Аскот?

Алисия нямаше нужда от много време, за да вземе решение. Трябваше да сключи мир с клана Макгрегър, преди да види отново Стивън. Трябваше да му докаже, че е достойна за любовта му.

— Трябва да се върна в Шотландия. Нямам нужда от английска охрана. Най-добре е да пътувам сама.

Брайън не възрази. Собствената му болка и омраза владееха всичките му мисли. Кимна й кратко и посочи към оборите.

— Ще имате кон и всичко, от което се нуждаете за пътуването. — Обърна се да си върви, но Алисия улови ръката му.

— Нали ще се погрижите за тялото на Мери?

— Отговарям за това с живота си — рече той и в гласа му имаше смъртоносна решителност. — После ще отмъстя за убийството й.

Алисия смръщи чело. Мери нямаше да хареса тези приказки за отмъщение. Може би тя щеше да почете по-добре паметта на Мери със спасяването на много хора, макар и шотландци.

Алисия доеше кравата на Кирсти, облегната на паянтовата стена на обора. Изведнъж чу шум, който я стресна толкова много, че изпусна кофата и разля млякото. Сто и петдесет фунтовото куче се метна на гърба й и едва не я размаза под тежестта си.

— Раб! — прошепна невярващо тя и прегърна верния си приятел.

— Раб! — засмя се през сълзи тя и целуна муцуната му. — Откъде се появи? А аз си мислех, че си мъртъв!