Джуд Деверо - Дукесата

Сестра й само се усмихна. А когато долови куркането от стомаха на Клер, направо се разсмя.

— Колко? — попита Клер. Знаеше прекалено добре, че Маймунката никога не правеше услуги даром.

— Кажи на мама, че съм вече голяма за училище.

Клер само я погледна.

— Освен това смятам да си пробия ушите и можеш да ми дадеш обиците си с бисери и диаманти.

Клер продължаваше да мълчи.

— Е, добре, двадесет шилинга.

— Нямам пари у себе си.

Маймунката се усмихна.

— Но знам къде ги криеш. Докато преброиш до три, ще ти донеса храната.

След малко тя се върна, последвана от привлекателен млад лакей със сребърен поднос. На него имаше сандвич с дебела говежда пържола, чиния със салата от домати и голяма чаша мляко.

— Остави го там — каза Маймунката на лакея.

— Но Нейна светлост не позволява да се яде в този салон — каза човекът с доловим страх в гласа.

— Но тя няма да узнае, нали — отвърна Маймунката и му намигна.

Той остави подноса, обърна се кръгом и остави сестрите сами.

— Как успя да го направиш? — попита Клер с пълна уста. — Тук има толкова много правила.

Маймунката я изгледа удивено.

— Че нали правилата са за това, да се нарушават.

След тази случка Клер се опита да спазва правилата. Защото, ако сестра й успяваше безнаказано да ги нарушава, на нея това нямаше да й се удаде. При това Маймунката дори не се стараеше да прави добро впечатление. Дори напротив — според житейската й философия хората трябваше да се стараят да впечатляват нея, а не обратното.

За чая Клер носеше роклята, която госпожица Роджърс й даде, появи се навреме в Златния салон и зае мястото, което й посочиха. Жените на масата разговаряха полугласно за хора, които Клер не познаваше, държаха се така, сякаш нея я нямаше. Клер седеше с наведени очи, скръстила ръце в скута си. Когато веднъж ги погледна, срещна очите на оная малко безлична жена, която й се беше усмихнала на закуска. Тя и сега стори същото и Клер й върна усмивката.

Преоблече се повторно за вечеря. Този път, изглежда, на сътрапезниците беше разрешено да разговарят, но темите бяха две — кучета и коне, от които Клер не се интересуваше. И затова мълча през цялото време.

След вечеря мъжете и жените се разделиха и се оттеглиха в различни гостни.

Съвсем случайно Клер успя да зърне още веднъж Хари, преди да си легне. Той се прозяваше и сякаш спеше прав, като кон.

— Тук мъжете и жените никога ли не се събират заедно? — попита го тя.

Той я изгледа така, че тя отстъпи назад.

— Събират се, когато правят деца, ако това имаш пред вид.

— А иначе нима никога не разговарят помежду си? У нас вкъщи…

— Скъпа, това не ти е Америка. Намираш се в Шотландия, тук нещата са по-различни. — Той се прозина сладко още веднъж.

— Купи ли ония коне?

— Хмм. — Отново прозявка. — Отивам да спя. Ще се видим утре сутринта, скъпа.

— На закуска ли? — попита тя, но Хари не схвана сарказма й.

— Да, на закуска. Лека нощ.

Клер погледна часовника на гърдите си и тропна ядосано с крак. Пак стана така! Вече втори път за четири дни пропускаше обяда! Часът беше едва един и десет, но от опит знаеше, че нямаше да я пуснат в трапезарията, щом дукът вече е заел мястото си. Беше се опитала да поговори с Хари и да го попита защо майка му е създала всички тези ограничения, след като той е глава на семейството. Но отговорът му беше:

— Това е. И от край време е така.

Сега Клер имаше две възможности — или да се прибере гладна в стаята си, или да потърси по-малката си сестра и срещу заплащане да получи един сандвич.

Не и харесваше нито едното, нито другото. Предпочиташе да привикне да се отказва от обяда, ако трябва — и от чая, за да има повече време да прави каквото си иска.

През изминалите три дни разучава главната сграда, разглежда картини и мебели, пресмяташе колко щеше да струва необходимият ремонт. Също така прекара много време в скитане из градините. Липсваше й библиотеката и веднъж късно вечерта се спусна на пръсти долу с намерение да се шмугне незабелязано вътре. За свой ужас обаче дори в този късен час завари там някакъв възрастен човек. От уплаха нададе тих вик и избяга по стълбите към първия етаж.

Беше гладна от продължителната разходка и съзнаваше, че щяха да минат часове до следващото ядене. При това си спомняше неодобрителните погледи на другите жени, когато предишния път по време на чая се нахвърли върху намазаните с масло хлебчета и препечените филийки. От яд ритна силно стената на къщата. Когато и това не помогна, седна на една малка пейка в градината, скри лице в ръцете си и, навярно за хиляден път, откакто беше пристигнала, щеше да ревне с глас.