Джуд Деверо - Черният отмъстител

Ръцете на Черния отмъстител бяха едновременно навсякъде и Джес трябваше да си наложи да изрече веднага каквото беше намислила, за да не се откаже.

— Знаеш ли, косата му е почнала да расте по малко, но още е толкова рядка, че да му дожалее на човек. А устата му мирише лошо, на гнило.

Зъбите на Черния отмъстител я хапеха леко по врата.

— Какво? — измърмори той.

Струваше й известни усилия да си събере мислите.

— Боя се, че съпругът ми умира. Дръж ме по-здраво, моля те. Толкова е хубаво да усещаш яки ръце по тялото си. Алекс е толкова слаб, че трябва аз да му придържам ръцете, за да не се отпуснат. О, моля те, люби ме.

Той изтърва връзките на корсажа на роклята й, които току-що бе почнал да разхлабва.

— Искаш да спя с теб? Но нали си омъжена жена, нали си свързана с друг мъж — поотдръпна се той.

— Вярвам, че Алекс ще прояви разбиране — протегна тя ръце към него.

— Ще прояви разбиране, ако друг мъж спи със съпругата му? Никой мъж не е способен на такова нещо. Никой здрав и разумен мъж, искам да кажа.

Тя обви ръце около шията му. Черния отмъстител свали ръцете й.

— Ами ако дойде тук да те търси?

— Няма. Дадох му отвара за сън. Ще спи като мъртъв цялата нощ. Няма да ни попречи.

— Ти си го отровила? — попита той ужасен.

— Само го замаях. Исках да спечеля време за срещата ни. Знаех, че тази вечер ще дойдеш при мен. Усещах го. Ела тук. Имаме цялата нощ за любов.

— Мислех, че си почтена жена, Джесика Тагърт. Но трябва да призная, че не си.

— А кой си ти, та да ми говориш за чест? Нали ти ме насърчи да се омъжа за друг? Нали ти се промъкна през брачната нощ тайничко в стаята ми, докато моят клет, болен съпруг лежеше само на няколко крачки от нас?

— За мъжете е друго.

— По дяволите друго! — изруга тя и с това още повече го шокира. — Пръждосвай се, махай се от очите ми! Откровено казано, предпочитам своя плешив, с лошо миришеща уста и нескопосано целуващ съпруг, пред теб. Той поне проявява разбиране. — И тя изтича от пещерата.

Когато си стигна у дома, усети все пак някакви угризения на съвестта. Излизаше, че Алекс трябва да страда, защото я обича. Боял се е да й разкрие, че е Черния отмъстител, от страх тя да не го намрази.

Но в същия миг си спомни всички унижения, на които я бе подлагал, било като Алекс, или като Черния отмъстител. Решението й да го накара да си плати се възвърна.

На другата сутрин Елеонор я дебнеше в коридора.

— Джесика, трябва веднага да сложиш край на всичко, което причиняваш на Александър. Той изглежда с всеки изминат ден все по-зле. Можеш ли да ми обясниш защо непрекъснато си духа на ръцете и ги мирише? Тази заран ме попита дали носенето на перука може да му развали косата?

Джес се разсмя.

— Не му причинявам нищо, което да не е заслужил. Само като си помисля какви мъки трябваше да понеса заради него…

— Да, вярно, причинихте си взаимно много страдания. Но мисля, че трябва да му кажеш, че знаеш.

— Още не.

— Джесика, ако не му го кажеш в най-скоро време, от него няма да остане много. Не смее да хапне нещо, което ти си му сготвила.

Джесика се разсмя.

— Да не си казала на Черния отмъстител, че имаш намерение да отровиш Александър?

— Нещо такова.

Вървеше все още усмихната по коридора, когато Джон Питмън я спря. Тя полагаше обикновено всички усилия, за да го избягва, и се радваше, че къщата на Монтгомърови е достатъчно просторна и това е възможно.

— Искам да купя вашата пещера на брега.

— Какво? — попита Джесика. Не беше сигурна, че е чула добре. Пещерата до къщата на Тагъртови не струваше пукната пара.

Питмън повтори молбата си и този път й предложи доста кръгла сума в злато.

Ако притежавам капчица разум, време е да го използвам, каза си Джесика.

— Съгласна — засмя се тя. — Пещерата е ваша. — Но ще положа всички усилия да разбера защо искате да я имате, добави наум.

Джесика дебна тайно Питмън два дена и две нощи, преди да успее да се промъкне подире му. Старателно избегна да спомене на Алекс, какво е намислила, за да не се почувства задължен „да я спасява“.

Тя се изкачи през прозореца, готова да следва Питмън. Държеше се на достатъчно разстояние, защото знаеше къде ще ходи.

При вехтата къща на Тагъртови Питмън поспря, озърна се, после измъкна изпод дрехата си лека мрежа и близо до падинката я метна в морето.

— Лови нощем риба — каза си Джес. Но защо ли? Следващия миг огромна тежест се стовари на гърба й и нечия ръка й запуши устата.

— Тихо! — чу в ухото си гласа на Александър.