Джуд Деверо - Фиона

Кучето се втурна зарадвано по каменистата равнина, но скоро се върна при нея, защото тя напредваше като костенурка. Раната на коляното не спираше да кърви и по крака й се стичаха червени вадички.

Кучето я отведе до едно бистро поточе и Фиона се изми, доколкото й беше възможно в това състояние. Трябваше да се появи пред освободителите си по възможност в цивилизован вид.

Тя вървя часове наред по каменистото плато, по което растяха ниски, изкривени от вятъра дървета. По едно време чу удари на копита и побърза да се скрие зад една скала, като дръпна и кучето до себе си. Знаеше, че не може да задържи силното животно и че неизбежно ще дойде моментът, когато то ще я остави сама; но засега то не проявяваше такова желание.

Когато слънцето залезе, силите й бяха изчерпани до такава степен, че вече нищо не я интересуваше. Не се стресна и когато кучето внезапно залая и се втурна към човек или към нещо друго, което тя не можеше да види.

— Сигурно е Майлс. Или може би господарката ти — прошепна тя, отпусна се изтощено на земята и затвори очи.

Когато отново ги отвори, пред нея стоеше напълно непознат мъж, разкрачил крака и опрял ръце на хълбоците. Залязващото слънце позлатяваше посивелите му коси.

— Как си, Раб? — попита приятелски той и помилва огромното куче. — Какво си ми довел?

— Не ме докосвайте — прошепна безсилно Фиона, когато мъжът се приведе над нея.

— Ако се боите, че ще ви сторя нещо лошо, млада лейди, знайте, че страхът ви е напразен. Аз съм Макгрегър и вие се намирате на моя земя. Какво търси кучето на Алисия при вас? — Той изгледа подозрително английските й дрехи.

Фиона беше уморена, отслабнала и гладна, но желанието за бягство не я беше напуснало. Начинът, по който говореше този мъж, й подсказа, че е попаднала при приятел на Алисия, и по бузите й потекоха сълзи. Значи нямаше да се върне вкъщи. Приятелят на клана Макарън нямаше да я върне в Англия, където Роджър беше пленник на Гевин Аскот, а това можеше да означава война между двете могъщи семейства…

— Не плачи, малката ми — проговори съчувствено Макгрегър. — Сега ще те отведа на сигурно място. Хората ми ще се погрижат за раните ти, ще те нахраним и… триста дяволи!

Фиона, която не можеше да понесе мъжът да я докосне, измъкна камата от колана му и направи опит да го удари в слабините. Но беше толкова изтощена, че ръката й падна безсилно.

Лаклан Макгрегър се отдръпна настрана, грабна камата от ръката й и я хвърли надалече.

— Не ми създавай трудности, момиче — проговори предупредително той, когато тя се опита да се съпротивлява срещу прегръдката му. — Ти си в Шотландия и трябва да се съобразяваш с шотландското гостоприемство, а не да се опитваш да ме убиеш.

Той качи Фиона на коня си, свирна на Раб да го следва и препусна в луд галоп.

Фиона седеше сама в една от стаите в замъка на Макгрегър. Дебелата дъбова врата беше зарезена. Помещението беше почти голо, имаше само огромно легло, скрин за дрехи и три стола. На една от стените беше иззидана камина, пълна с цепеници, но огънят не беше запален и в каменната стая беше студено и неуютно.

Фиона седеше трепереща на един стол, загърнала раменете си с плейда на Алисия, притиснала колене към гърдите си. Бяха минали няколко часа, откакто Макгрегър я доведе в тази стая, хвърли я на леглото и излезе навън, без дори да я погледне. Не й донесоха ядене, нито вода, за да се измие, а кучето на Алисия се обърна и избяга още щом видя крепостта на Макгрегър. Фиона беше толкова възбудена, че дори не се опитваше да заспи. Умът й работеше трескаво.

Когато през тежката дъбова врата проникна познат глас, тя изпита безкрайно облекчение, но в следващия миг се укори за глупостта си. Майлс Аскот беше неин враг. С нищо не беше по-различен от другите.

Когато Майлс отвори вратата и влезе с енергични крачки в стаята, тя беше готова да го посрещне. Тежката медна чаша, обкована със сребро, която красеше камината, беше чудесно оръжие.

Майлс я улови с лявата си ръка и продължи пътя си към стола й. Фиона сграбчи светкавично дългия щит, който висеше на стената точно над главата й, и го хвърли срещу него, но Майлс го улови с дясната си ръка.

Тя се изсмя злобно, грабна изкривения шлем от перваза на камината и замахна с все сила, за да го удари по главата. Ръцете му бяха заети с първите два предмета. Ала преди да е успяла да успяла да хвърли шлема, Майлс беше при нея и я грабна в прегръдката си.

— Ако знаеш как се тревожех за теб — прошепна прегракнало той, скрил лице в косата й. — Защо избяга? Няма ли най-после да поумнееш? Шотландия не е като Англия. На всяка крачка дебнат опасности.