Даниел Дефо - Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Вярно е, че бях претърпявал много несполуки по море и може би причината се криеше донякъде тъкмо в това, но нека нито един човек не пренебрегва силните предчувствия, обземащи го в някои подобни случаи. Два бяха корабите, които бях избрал за пътуването си, или които, така да се каже, си бях наумил да предпочета пред другите: на единия щях да си натоваря имуществото, а с капитана на другия щях да се уговоря да ме вземе за пътник; та значи тези два кораба претърпяха злополуки — единият бе пленен от алжирски пирати, а другият бе изхвърлен на брега при река Старт близо до Торбей и всички от кораба, с изключение на трима души, се издавиха, така че с който и от двата кораба да бях тръгнал, щеше да ме сполети нещастие, и е трудно да се каже в кой случай бих страдал повече.

Толкова тревожни мисли ме измъчваха, че старият ми лоцман, на когото доверявах всичко, загрижено настоя да не тръгвам по море, а или да стигна по суша до Ла Коруня и оттам да прекося Бискайския залив до Ла Рошел, откъдето можех лесно и безопасно отново по суша да стигна до Париж, а оттам до Кале и после до Дувър, или да отида до Мадрид и после да пропътувам цяла Франция.

Накратко казано, толкова тежки предчувствия имах за плаването с кораб, като изключим пътя от Кале до Дувър, че реших през цялото време да пътувам по суша; и понеже нито бързах за някъде, нито трябваше да пестя разходите, това бе далеч по-приятен начин; а за да се почувствам още по-добре, старият капитан доведе един английски джентълмен, син на лисабонски търговец, който изяви желание да пътуваме заедно. След всичко това поканихме още двама английски търговци, както и двама млади португалски джентълмени (последните имаха път само до Париж), така че станахме общо шестима, придружени от петима слуги — търговците и португалците се задоволиха с по един слуга на двама, за да им излезе по-евтино. Що се отнася до мене, наех един английски моряк за втори слуга, освен слугата ми Петкан, на когото всичко бе дотам чуждо, че едва ли можеше да изпълнява задълженията на мой слуга по време на пътуването.

Така потеглих от Лисабон и понеже всички пътешественици бяха добри ездачи и носеха оръжие, представлявахме малък отряд, а за да ми за свидетелстват уважение, всички ме наричаха „капитан Крузо“ — не само за да спазят старшинството, но и защото имах двама слуги и всъщност бях най-забележителната личност в това пътешествие.

След като не ви досадих с морските си дневници, няма да ви досаждам и с дневника си за пътуването по суша, но все пак не бива да пропускам някои премеждия, които ни сполетяха по време на този труден и уморителен преход.

Стигнахме до Мадрид и понеже никой не беше посещавал дотогава Испания, имахме желание да поостанем известно време, та да видим испанския двор и това, на което си струва да обърне внимание човек, но тъй като беше в края на лятото, побързахме да продължим и напуснахме Мадрид някъде в средата на октомври. Преди обаче да навлезем в Навара, в няколко града по пътя ни уплашиха, че по склоновете на планините от френска страна бил навалял толкова сняг, че неколцина пътници се принудили да се върнат в Памплона след неуспешен опит с риск за живота си да преминат проходите.

Когато пристигнахме в Памплона, разбрахме, че нещата стоят точно така, а за мене, понеже бях свикнал единствено на горещ климат и места, където човек не може да търпи и малкото дрехи по себе си, студът изглеждаше непоносим; струваше ми се колкото мъчително, толкова и невероятно, че само преди десет дни, когато потеглихме от древната Кастилия, времето бе не само топло, но и горещо, а веднага след това ни връхлетя вятърът от Пиренейските планини — толкова пронизващ, толкова безжалостно студен, че трудно го понасяхме, и пръстите на ръцете и краката ни бяха застрашени от измръзване.

Клетият Петкан се уплаши не на шега, когато видя покритите със сняг планини, защото за пръв път в живота си виждаше такъв студ и за пръв път го изпитваше.

Като капак на всичко с пристигането ни в Памплона продължи да вали и валя така силно и толкова дълго, та хората започнаха да говорят, че зимата тази година е подранила, а пътищата, които и дотогава били трудни, сега станали съвсем непроходими — накратко, на места имаше толкова много навят сняг, че не можеше да се мине, и понеже не се беше втвърдил и замръзнал, както става в северните страни, нямаше начин човек да се придвижи, защото на всяка крачка го заплашваше опасността да бъде жив погребан. В Памплона останахме не по-малко от двайсет дни, след което (като видях, че зимата идва и няма изгледи нещата да се оправят, защото в цяла Европа от незапомнени времена това беше най-лютата зима) предложих всички да заминем за Фуентерабия, а оттам да вземем кораб до Бордо — едно съвсем кратко пътуване по море.