От друга страна, делата ми в Бразилия изискваха присъствието ми там, но засега не можех и да помисля за пътуване, преди да уредя нещата и да оставя състоянието си в сигурни ръце. Отначало се сетих за старата си приятелка вдовицата, защото знаех, че е честна и няма да ме измами, но тя вече беше на години, обедняла и нямах представа дали не е затънала в дългове. С една дума, не виждах друг изход, освен да се върна в Англия и да пренеса там състоянието си.
Все пак изминаха няколко месеца, преди да взема това решение, и понеже бях зарадвал и възнаградил доволно някогашния си благодетел, стария капитан, сега започнах да мисля за клетата вдовица, чийто съпруг стана мой пръв благодетел, а тя самата, докато и беше по силите, ми служеше предано като доверено лице и съветник. Започнах с това, че намерих един лисабонски търговец, който писа на своя кореспондент в Лондон не само да плати на вдовицата по полица, но и да я посети, за да и връчи от мое име сто лири в наличност, да поговори с нея, да я утеши в тежката й бедност, като й предаде, че ако съм жив, ще я подпомогна и по-нататък. Едновременно с това изпратих и на двете си сестри в провинцията по сто лири, понеже макар да не живееха в нужда, все пак далеч не бяха заможни — едната се бе омъжила и овдовяла, а другата имаше съпруг, който не се държеше с нея както подобава.
Сред всичките си роднини и познати обаче аз все още не можех да се спра на човек, на когото спокойно да оставя цялото си състояние, за да мога да замина за Бразилия, без да се тревожа, а това много ме притесняваше.
По едно време ми хрумна да се заселя за постоянно в Бразилия, понеже бездруго бях свикнал с това място, но имах известни скрупули по отношение на религията, които ме възпираха, и за които нататък ще спомена по-подробно. Засега обаче не религията ми пречеше да замина, защото докато бях в Бразилия, без угризения открито се приобщих към религията на страната, така че и сега нямах угризения, само дето напоследък се замислях повече от преди как ще живея и ще умра сред католици, при което започнах да съжалявам, че съм се приобщил към тях, защото ми се струваше, че това не е най-добрата религия, с която човек да си отиде от този свят.
Ала както вече казах, не религията беше главното, което ме спираше да замина за Бразилия, а това, че всъщност не знаех на кого да поверя състоянието си; по тази причина накрая реших да замина за Англия с него и смятах, ако пристигна успешно там, да завържа някакво познанство или да открия някакви роднини, които ще ми бъдат предани; с тези намерения се приготвих да замина за Англия с цялото си богатство.
За да съм готов да потегля за дома, като начало, понеже бразилската флотилия беше пред отплаване, реших да изпратя полагаемите се отговори на точните и верни сведения, които бях получил оттам. Първо, изпратих писмо с много благодарности до игумена на манастира „Свети Августин“, задето така разумно са използвали парите и изразих желанието си тези 872 мойдора, които все още не бяха употребени, да бъдат раздадени — 500 на манастира, а 372 на бедните, както игуменът намери за добре, като молех благочестивите отци да ме споменават в молитвите си и прочие.
След това написах благодарствено писмо на двамата си попечители с всичката признателност, породена от голямата им справедливост и честност, но не им изпратих никакви подаръци, тъй като въобще нямаха нужда от нищо.
Накрая писах и на съдружника си, като изразих благодарността си за труда му да преуспее плантацията и за умението да я разшири, давах му указания как да я управлява в бъдеще и от мое име, в съответствие с правата, които бях предоставил на стария си благодетел, и поръчвах да му изпраща всичко, което ми се полага, докато не му се обадех да уточня въпроса; уверявах го, че имам намерение не само да го посетя, но и да прекарам в Бразилия остатъка от живота си. За жена му и неговите две дъщери (защото научих от сина на капитана подробности за семейството) добавих към писмото много хубав подарък: италиански коприни, както и два топа тънко английско сукно, най-доброто, което можах да намеря в Лисабон, четири топа черен плюш и доста скъпи фландърски дантели.
И като уредих тези въпроси, продадох получените от Бразилия стоки, превърнах цялото си състояние в изгодни ценни книжа и ми остана само още една пречка: да реша по кой път да замина за Англия. Достатъчно бях свикнал с морето, но в този миг изпитах странно нежелание да замина с кораб и макар че не можех да посоча основателна причина за това, пречката започна да ми се вижда все по-непреодолима, дотолкова, че след като вече натоварих имуществото си, за да отплавам, променях решението си, и то не веднъж, а два-три пъти.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу