Даниел Дефо - Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Не е далече от ума да си помислите, че щом се чу изстрелът от Петкановия пищов, всички ние пришпорихме конете и препуснахме толкова бързо, колкото позволяваше пътят (по който се яздеше много трудно); щом се измъкнахме от дърветата, пречещи дотогава на погледа ни, веднага стана ясно какво се е случило и как Петкан е отървал клетия водач, макар че отначало не виждахме какъв звяр е убил.

Никога обаче не е имало по-трудна битка, при това съвсем изневиделица, като битката между Петкан и мечката — беше ни обаче толкова забавно, че не можехме да откъснем очи, макар че отначало се стреснахме и се бояхме за дивака. Понеже са тежки и тромави и не могат да препускат в галоп като вълка, който е лек и бърз, мечките най-често проявяват две особени качества, които направляват действията им. Първото се отнася до хората, които не са обичайните им жертви — казвам, че не са, макар че кой знае какво може да направи големият глад, както беше в нашия случай, понеже цялата земя бе покрита със сняг; та значи така, мечката обикновено не се нахвърля върху хора, освен ако те първи не я нападнат; става точно обратното: ако срещнеш мечка в гората и не я закачиш, и тя няма да те закачи, само че трябва да си много внимателен и да засвидетелстваш почтителност, като й сториш път, защото мечката е истинска дама и не би се отместила дори за един принц. Е, ако много те дострашее, най-добре е да гледаш настрани, но да продължаваш напред, защото ако ти се случи да спреш, да замръзнеш на място и да погледнеш мечката право в очите, тя приема това за предизвикателство; също така приема за предизвикателство, ако хвърлиш или метнеш нещо по нея и я улучиш, пък било то и с парче от клон, дълго колкото пръста ти — тогава мечката забравя всичко друго, за да си отмъсти, понеже иска да получи удовлетворение, че честта й е била засегната — това е първото й качество. А второто е, че ако е била предизвикана, в никакъв случай няма да те остави, докато не си отмъсти, независимо дали е нощ или ден — следва те неотклонно, докато не те настигне.

Слугата ми Петкан беше спасил нашия водач и когато стигнахме до тях, тъкмо му помагаше да слезе от коня — човекът беше и наранен, и уплашен (всъщност повече второто, отколкото първото). Изведнъж съзряхме мечката, която излизаше от гората — беше чудовищно огромен звяр, най-едрата мечка, която изобщо съм виждал. Всички ние донякъде се изненадахме, когато я видяхме, но щом Петкан я видя, веднага забелязахме смелия му поглед и възторга, който се изписа по лицето му.

— О! О! О! — възкликна Петкан три пъти, като сочеше мечката. — О, господарю! Ти дай ми разрешението! Аз отиде се ръкува с нея, направи добър смях за вас!

Изненадах се, че слугата ми е толкова доволен.

— Колко си глупав! — казах му аз. — Та мечката ще те изяде!

— Ще ме изяде, ще ме изяде! — отново повтори Петкан. — Аз ще изям мечка, направи добър смях за вас! Вие всички стои тук, аз покаже добър смях!

И той седна на земята, мигом смъкна ботушите и нахлузи мокасините (така се наричат кожените пантофи, носени от диваците), които измъкна от джоба си; даде на другия слуга да му държи коня и като приготви пушката си, побягна бързо като вятър.

Мечката си вървеше кротко по пътя и нямаше намерение да закача никого, но когато Петкан доста я наближи, викна й, като че тя можеше да го разбере:

— Постой, постой, аз иска говори с тебе!

Ние го следвахме на известно разстояние — вече бяхме стигнали до гасконските планини и навлизахме в обширна и зелена гориста местност, която бе сравнително равна и доста открита, независимо от множеството дървета, пръснати безредно.

Петкан, който вървеше по петите на мечката, бързо се изравни с нея, грабна един голям камък, запрати го по звяра и го улучи право в главата, но не го нарани — все едно, че го бе хвърлил по стена; въпреки това постигна целта си: обесникът дотолкова бе лишен от чувство за страх, че го бе направил само за да накара мечката да го подгони и „да ни покаже малко смях“, както се изрази той.

Веднага щом мечката усети удара на камъка и видя Петкан, тя се обърна и се втурна подире му, като правеше дяволски големи крачки и тътрейки се, достигна такава бързина, че за един кон това би било умерен галоп; а Петкан побягна към нас, като че търсеше помощта ни, затова решихме веднага да стреляме по мечката и да го спасим, макар че много му се ядосах, дето подмамва звяра насам, след като беше тръгнал да върши тази работа другаде; най-много му се ядосах, че го насочва към нас, а самият той бяга настрани, затова му извиках: