Даниел Дефо - Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Внезапно откъм една друга просека дочухме изстрел от пушка и като погледнахме нататък, видяхме кон със седло и юзди, който препуска бързо като вятър, следван от носещи се като стрели шестнайсет вълка; вярно, конят се изплъзваше на вълците, но ни се струваше, че едва ли ще задържи преднината си и те ще го настигнат — без съмнение точно така е станало накрая.

Когато приближихме началото на просеката, откъдето се появи конят, пред очите ни се разкри ужасна гледка: видяхме леша на друг кон и двама души, разкъсани от кръвожадните зверове — нямаше съмнение, че единият от тях бе дал изстрела, който чухме, защото редом с него лежеше пушката, от която бе стреляно, но главата и горната част на тялото му вече бяха изядени.

Това ни изпълни с ужас и не знаехме кой път да поемем, но вълците скоро ни наложиха решението: след малко ни наобиколиха с надеждата, че ще падне плячка, и аз съм дълбоко убеден, че бяха не по-малко от Триста. Имахме голям късмет, че на известно разстояние преди да се навлезе в гората видях струпани дебели дървета, явно отсечени през лятото и оставени, за да ги пренесат по-късно; накарах малкия си отряд да се разположи сред тях и щом се наместихме зад един дълъг ствол, посъветвах всички да слязат от конете и като използвахме това дърво за бруствер, наредихме се в триъгълник, сиреч заехме три фронта, а конете останаха в средата, заобиколени от нас.

Така постъпихме и добре, че го сторихме, защото едва ли някой някога е преживявал по-яростно нападение от това, което последва: вълците връхлетяха, ръмжейки върху ни (и се покатериха на ствола, който, както казах, ни служеше за бруствер), сякаш нападаха набелязана жертва. Яростта им, изглежда, се предизвикваше главно защото бяха видели конете зад нас и тъкмо към тях се бяха насочили. Наредих на хората си да стрелят както преди — през един — и те се прицелиха толкова точно, че още с първия залп успяха да повалят няколко вълка; необходимо беше обаче огънят да не се прекратява, защото вълците бяха дяволски напористи, тъй като онези по-отзад се блъскаха в по-предните.

Когато за втори път дадохме залп с пушките, стори ни се, че вълците се поспряха и аз се надявах, че ще си отидат, но това трая само миг; други вълци се втурнаха към нас, затова дадохме два залпа с пищовите си, и ми се струва, че за четирикратната стрелба убихме седемнайсет-осемнайсет от тях и осакатихме поне два пъти повече; но зверовете продължаваха да прииждат.

Не ми се щеше да изстрелваме нахалост последния залп, затова повиках слугата си — не Петкан, който си бе намерил по-добро занимание — докато давах нареждания, той напълни моята и своята пушка; та, както казах, повиках другия си слуга и като му връчих една барутница, накарах го да я изсипе по дължина на ствола, при това да гледа барутната линия да е достатъчно плътна; едва бе успял да го стори и да се отдръпне, когато вълците отново се приближиха и някои се качиха горе; тогава аз взех да щракам с един незареден пистолет близо до барута и така го подпалих; вълците върху ствола се опариха и шест-седем от тях се строполиха, или по-скоро скочиха сред нас, уплашени от силния огън; ликвидирахме ги мигом, а останалите така се стреснаха от светлината (изглежда, още по-ужасна поради нощта, тъй като вече бе съвсем тъмно), че се отдръпнаха по-назад.

При това положение заповядах да се даде последният залп с пищовите, а след това започнахме да крещим; тогава вълците побягнаха като обезумели, а ние тутакси излязохме от прикритието, открихме към двайсетина ранени вълци, които се гърчеха на земята, и ги довършихме със сабите си — а тъкмо това бяхме искали да постигнем, понеже техните стенания и вой бяха по-разбираеми за събратята им, които до един хукнаха надалече и ни оставиха на мира.

Всичко на всичко бяхме убили само около пет дузини, а щяхме да убием много повече, ако това ставаше през деня. И след като бойното поле бе очистено, продължихме напред, понеже предстоеше да изминем близо левга. Докато препускахме, чувахме как кръвожадните твари вият и реват в гората, а веднъж-дваж ни се стори, че се мяркат пред очите ни, но снегът ни заслепяваше и не бяхме сигурни в това; така че след около час стигнахме до мястото, където искахме да се подслоним, и заварихме хората там изпаднали в паника и въоръжени до един — както се разбра, предната нощ вълчи глутници, а също и няколко мечки, се прокраднали в селището и страхотно изплашили жителите, така че хората се принудили да стоят на стража денонощно, и най-вече нощем, та да запазят не само добитъка, а и живота си.