Даниел Дефо - Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Докато обаче обсъждахме това, влязоха четирима господа — французи, които закъсали откъм френската страна на проходите, както ние — откъм испанската, докато не намерили водач, с когото прекосили местността близо до началото на Лангедокската низина и минали през планините по такива пътища, че не изпитали особени затруднения от снега — там, където го имало, бил достатъчно замръзнал и твърд, за да издържи и тях, и конете им.

Изпратихме да повикат този водач и той ни каза, че се наема да ни преведе по същия път, където няма защо да се опасяваме от снега, но трябва да бъдем добре въоръжени, за да се защитаваме от дивите зверове, тъй като, добави той, често при такива големи снегове в подножието на планините се появявали освирепели от глад вълци, понеже земята навсякъде била покрита със сняг. Обяснихме му, че сме съвсем добре подготвени за среща с подобни твари, стига той да ни опази от оня вид двукраки вълци, които, както научихме, били още по-опасни, при това най-вече откъм френската страна на планините.

Човекът ни успокои, че по пътя, по който сме щели да минем, нямало заплахи от този род, затова на драго сърце се съгласихме да го последваме, като към нас се присъединиха със слугите си още дванайсет господа (и французи, и англичани), които, както казах, се бяха опитали да минат през планината, но се видели принудени да се върнат обратно.

В съответствие с този план на петнайсети ноември всички заедно с водача напуснахме Памплона и аз доста се учудих, когато вместо да потеглим напред, той ни накара да изминем над двайсет мили обратно по същия път, по който бяхме дошли от Мадрид. След като прекосихме две реки и стигнахме до равнинна област, открихме, че отново сме попаднали в място с топъл климат, което бе приятно и никъде не се виждаше сняг. Неочаквано обаче водачът зави наляво, приближихме се към планините отстрани и макар склоновете и урвите наистина да изглеждаха страшни, той ни водеше по такива лъкатушни пътища, че снегът почти не ни попречи; без да усетим, превалихме билото и изведнъж водачът ни показа, че се виждат приятните, плодородни провинции Лангедок и Гаскония, цъфтящи и потънали в зеленина, въпреки че бяха на голямо разстояние от нас и все още ни предстоеше изнурителен път.

Малко се притеснихме обаче, когато цял ден и цяла нощ валя толкова силен сняг, че не можехме да пътуваме, но водачът ни успокои, като ни увери, че скоро ще оставим всичко това зад гърба си. И наистина, стана ясно, че всеки ден слизаме все по-ниско и отиваме по на север отпреди; така че, осланяйки се на водача, продължихме нататък.

Два часа преди да се здрачи, когато водачът ни беше някъде напред и в момента не го виждахме, от една падина, граничеща с гъста гора, насреща му изскочили три страшни вълка, последвани от мечка. Два от вълците се нахвърлили върху водача и ако той беше на половин миля пред нас, а не по-близо, наистина щяха да го разкъсат, преди да му се притечем на помощ. Единият вълк се вкопчил в коня му, а другият така устремно нападнал самия него, че водачът или не бе имал време, или не бе запазил самообладание, та не успял да измъкне пищова си, и до нас достигнаха само сърцераздирателните му викове. Слугата ми Петкан яздеше с мене и аз го пратих да отиде и да види какво става; щом Петкан наближи човека, чухме и неговите силни викове: „О, господарю! О, господарю“, но понеже беше храбрец, той пришпорил коня си към клетника и застрелял с пищова си вълка, който го бил нападнал, право в главата.

Имаше късмет клетникът, че отиде не друг, а слугата ми, защото в родината на Петкан се срещаха такива животни, той бе свикнал с тях и без да се бои, бе стигнал съвсем близо до вълка, за да го застреля, както вече казах; всеки друг от нас би се прицелил от много по-далеч и или нямаше да улучи вълка, или щеше да изложи на опасност живота на водача.

И по-храбър човек от мене би се уплашил, както всъщност се стресна и цялата ни група, когато след изтрещяването на изстрела от Петкановия пищов и от двете ни страни се надигна смразяващ кръвта вой, преповтарян от планинското ехо, та ни се стори, че сме заобиколени от грамадно множество зверове; а може пък и наистина да не бяха толкова малко, че да не изпитваме никакви опасения.

След като обаче Петкан уби единия вълк, другият, който се беше вкопчил в коня, веднага го пусна и побягна; за щастие вълкът се бе вкопчил в главата на коня, там, където металната част на юздата е захапана от зъбите му, така че не го беше наранил много. Всъщност най-пострадал беше човекът, защото бясната твар го бе ухапала на две места по ръката и малко над коляното, и разбрахме, че тъкмо когато Петкан се приближил и застрелял вълка, водачът вече падал от подплашения кон.