Уейлънд Дрю - Уилоу

— Ха! — Бевморда огледа хаоса и бъркотията, които царяха след схватката й с Разиел. — Сложи я на олтара! — тя махна към дванайсетте свещи и те пламнаха отново. После посочи гонга и тринайсетият, последният удар отекна слабо, сякаш духът — призрак на мъртвия друид бе дошъл да довърши работата си. Бевморда посочи тринайсетата свещ.

— Авагду ту ата…

— Чакай! — Уилоу започна да търси последния от магическите жълъди, които Великият Заклинател му бе дал, напипа го и го хвърли. Когато Бевморда го улови, усети, как ръката й постепенно се превръща в камък. Тя извърна очи — стъклени топчета в синкави ями — и простена. Това беше последният път, когато Бевморда използваше магия, за да предотврати опасността. Уилоу видя как китката й се извива, докато плътта и сухожилията й се възстановяваха. После пръстите й се свиха и стриха жълъда на прах; тя разтвори длан и вятърът разнесе кафявата пепел към тялото на Фин Разиел.

— Толкова ли ти е силата, нещастнико? Сега ще видиш какво се казва магьосничество. Сложи детето на олтара!

— Няма! Вещице! Убийце! С моята магия аз ще пратя Елора в… в царството, където злото никога няма да я достигне!

— Хелгафел суат! Бен хелгафел! Баирн оф дану фаму!

— Ти не си никакъв магьосник — промърмори презрително Бевморда. — Ти си шарлатанин! Клоун! Заслужи си го — ще си заминеш заедно с детето — тя се извърна и махна. Пръчицата на Чарлиндрея изхвръкна от скованата ръка на Разиел и тя я улови. В този момент Уилоу махна с плаща си и Елора изчезна.

— Какво? Невъзможно! — Бевморда се втурна напред. — Светкавици, черни сили… — с повдигането на пръчицата, дрехата й закачи крайната купа, поставена до големия жертвеник, и гъстата течност в нея се разля по краката на кралицата и около нея. Остана й само един миг, за да осъзнае всичко; миг за да разбере, че магията по странна прищявка на съдбата се беше стоварила върху самата нея. В този момент писъкът й бе изпълнен с ярост, разочарование и дори нещо още по-ужасно — с ехото от погубената й невинност, звук, наподобяващ ромона на ручей по камъните или детски смях…

Тогава светкавицата проблесна и прониза Бевморда от глава до пети, изви се над нея и проникна в тялото й. Плътта й се нагорещи до побеляване и заприлича на метал, от който струеше топлина. Първоначално изчезна плътта, скелетът и костите стояха непокътнати в тази бяла обвивка, а после се изгубиха и те. Само прашинките из въздуха останаха да напомнят за великата всемогъща Бевморда. Светкавицата се превърна в слънчев лъч, а гръмотевичният тътен се примеси с победен вик, долетял откъм двора…

Сорша се съживи, когато Мадмардиган пристигна и я взе на ръце. Фин Разиел се съживи, когато Уилоу докосна ръката й.

— Уилоу, къде е детето? Къде е Елора?

— Тук, невредима — той бръкна и извади от скрития вътрешен джоб на плаща засмяното дете. — Старият трик с изчезването на прасенцата, нищо повече… — добави той.

След поражението на Бевморда всичко, дори и черната глинеста Нокмаарска долина се събуди отново. Животът дойде, както топенето на снега след дълга люта зима, постепенно и плавно, така че никой не разбра, кога започна. Всички живи същества го почувстваха и отговориха с песни на това възкресяване. Земята оживя и отново навлезе в стария си ритъм.

Южните ветрове, напоени с дъхави аромати премахнаха блудкавата, задушлива миризма в Нокмаар. По зъберите и из пукнатините се показаха разноцветни диви цветя и храсти. Кристално чисти потоци, които извираха дълбоко от земята, запълниха рова. И въпреки това нямаше никой, който да поиска да остане да живее в Нокмаар. Така ужасни бяха спомените за него и така страшни легендите, които се разправяха, че в долината никога не стъпи човешки крак. Дори когато гъсти гори покриха равнината, а в небето закръжаха соколи, нямаше пътища, които да водят към Нокмаар, нито безстрашни ловци, които да ловуват там. След време дърветата остаряха и постепенно изсъхнаха, но кулата на Бевморда стърчеше и навяваше ужасни спомени…

Когато и последния мъртвец бе погребан, а всички врати на замъка — запечатани, Уилоу, Разиел, Сорша и Мадмардиган се отправиха на запад към Тир Аслийн.

Това бе една триумфална процесия. Начело се развяваше флагът на Айрк. След него, обиколени от знамена, яздеха Уилоу с Елора Данан на ръце, Фин Разиел, Сорша, Мадмардиган и накрая войните от Галадорн. По целия път, във всяко селце, хората обсипваха земята пред тях с цветя и се трупаха да зърнат или да докоснат Елора. През цялото пътуване нейният смях се сливаше с ромона на ручеи и потоци. Два величествени орела с двама горди кафявчовци на гърбовете ги следваха по целия път до Тир Аслийн.