Уейлънд Дрю - Уилоу

Когато Мадмардиган видя това, той с един замах уби противниковия войник и се втурна към стария си приятел.

— Айрк!

— Ако… някога… дойдеш… на гроба ми, Мадмардиган… духът ми ще се върне…

Мадмардиган изтри кръвта и калта от лицето на приятеля си и държа ръката му, докато животът угасна в очите му. После измъкна големия меч от свитите пръсти на Айрк.

— Дай ми меча си, стари друже, и аз ще спечеля тази битка в твоя памет!

Този ден Каел не беше първият, а последният, който падна сразен под ударите на меча. Мадмардиган положи големи усилия, за да се добере до него и когато накрая те се срещнаха лице в лице под кулата на кралицата, първите лъчи на изгряващото слънце ги озариха. Този дуел бе дори по-драматичен от предишния, само че ролите бяха сменени. Мадмардиган въртеше масивния меч на Айрк като перце и нанасяше тежки удари по шлема на Каел. Той изби меча му и го удари в слабините. Генералът се съпротивляваше отчаяно с цялата сила, която му бе останала, но… както всички останали, той беше човешко същество. Уморен и физически и духовно, той бе отегчен от живота — отегчен, може би, дори да убива. Вероятно нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че борбата е несправедлива и трябва да се сложи край на всичко това (така поне щяха да предположат Франджийн и Руул, когато разказваха случката на възхитените кафявчовци). Сигурно затова Каел не нападна противника си, когато Мадмардиган вдигна високо с две ръце меча и се откри изцяло. В следващия момент оръжието се сгромоляса с цялата си тежест върху нагръдника на Каел и разсече сърцето. Последният звук на генерала, преди вонящият ров да го погълне, беше смехът му.

Скоро след това битката в двора утихна. Нокмаарските войници хвърлиха оръжието, а офицерите избягаха. Няколко обезумели троли продължиха с крясъци да хвърлят отровни стрели от ниши в стените, докато накрая ги убиха. Няколко от кучетата-убийци, пуснати от подземията на замъка, се намесиха в последните схватки и бяха набързо изтребени. Не след дълго боят бе прекратен. В утихналия двор се чуваха единствено стоновете на ранените.

Сорша мрачно бе превела Уилоу и Разиел през коридорите и по стълбищата, които познаваше от дете. Наложи се да обезглави един трол, който изскочи с ръмжене от някаква ниша, после срещна едно от кучетата-убийци, което подмина мълчаливо с очи, вперени в гърлото й. Скоро започнаха да изкачват спираловидните стълби, водещи до кулата на Бевморда. Отдолу се чуваше цвилене на коне и крясъци.

Сърцето на Уилоу се обърна, когато през пролуките съзря Каел и осъзна силата на нокмаарската защита. Горе, под дъбовата врата на Заклинателната зала се процеждаше студена, синкава светлина, която се разстилаше по влажните стълби. Отвътре долитна тихият плач на Елора Данан, заглушен и смазан само миг по-късно от вика на магьосницата. Уилоу се вцепени при този звук. Сърцето му искаше да продължи, но тялото не се подчини. Той падна разтреперан на колене.

— Не, не мога да продължа.

— Всичко е наред — каза Разиел и сложи ръка на рамото му, — не е нужно, Уилоу!

Разиел прошепна някакво заклинание и запечатаната врата се отвори с трясък. Получи се такова течение по стълбището, че повали Уилоу, както стоеше на колене, и угаси свещите в залата.

Бевморда бе изцяло погълната от сложния Ритуал, с ръце, вдигнати към зората. От силния вятър ръкавите и краищата на дългата и черна одежда заплющяха.

— Разиел! — кралицата се обърна бавно. Тя бе започнала да се изменя от самото начало на Ритуала, но сега, когато бе към края му, магьосницата се беше променила до неузнаваемост. Очите й бяха хлътнали и плътта около тях бе посиняла, устата й бе изкривена и застинала в гримаса, която показваше ужасната й поквареност. Лишено от грация, лишено от достойнство, тялото й се беше сковало, движенията й бяха неприятни и резки.

— Така, Разиел — смехът й наподобяваше скърцане на остри камъни но метал. — Сега ще станеш свидетелка на най-големия ми триумф.

Сорша тръгна напред, но рязко спря, смразена от ледената стена на Бевмордината ненавист.

— Майко…

— Ти! Махай се! Как се осмеляваш да ми говориш. Ти не можеш да бъдеш моя дъщеря, защото вече се ръководиш от чувствата си!

— Тя откри добротата — рече Разиел. — Тя откри любовта.

— Така значи! — изсъска Бевморда, приближавайки се с прострени ръце. Ноктите й бяха като на граблива птица. — Тогава си се срещнала с баща си.

— Видях какво си му сторила. Но той е запазил човешкото в себе си, въпреки всичко.