Морис Дрюон - Железният крал

Все така на колене, с вдигната към отдушника брада, великият магистър мълвеше:

— Благодаря ти, господи, боже мой, че ми остави омразата. Тя единствено още ме крепи.

После се надигна с мъка и се върна на каменната столица, зазидана в стената, която му служеше и за стол, и за легло.

Би ли могъл да си представи, че ще стигне дотук? Мисълта му непрестанно го връщаше към неговата младост, към оня младеж, какъвто беше преди повече от петдесет години, когато слезе от склоновете на своята родна Юра, за да гони великото приключение. Както всички второродни синове на благородници от оная епоха, той бе мечтал да облече дългата бяла мантия с черен кръст, която представляваше облеклото на Тамплиерския орден. Самото име тамплиер тогава извикваше представи за Ориента и за героични събития, за кораби с издути платна, плаващи по вечно сини морета, за атаки в галоп из пясъчни пустини, за съкровищата на Арабия, за откупени пленници, за превзети и оплячкосани градове, за гигантски крепости. Говореше се дори, че тамплиерите имали тайни пристанища, откъдето се отправяли към непознати континенти…

И Жак дьо Моле осъществи мечтата си; кръстосва морета, води сражения и живя в големи крепости; вървял бе гордо по улици, където миришеше на подправки и тамян, облечен във великолепна мантия, чиито дипли се спущаха чак до златните му шпори.

Беше се издигнал в йерархията на ордена по-високо, отколкото бе стигнал някога в най-смелите си надежди, преминавайки през всички степени, за да бъде най-сетне избран от братята за върховен магистър на Франция и отвъд моретата и да заповядва на петнадесет хиляди рицари.

И всичко това завърши в тази изба, в това разложение, в тая нищета. У малко човешки съдби можеше да се срещне такова приказно щастие, последвано от такова ниско падение.

Докато Жак дьо Моле дълбаеше в стенната мазилка неясните букви на думата „Ерусалим“, откъм тясната стълба, спускаща се към неговата тъмница, се чуха тежки стъпки и дрънчене на оръжие.

Обзе го отново тревога, но този път основателна. Вратата скръцна и се отвори. Зад ключаря Моле забеляза четирима стрелци в кожени туники, с копия в ръце. От дишането им се образуваше бяла пара и забулваше лицата им.

— Дойдохме да ви отведем, месир — рече единият от тях.

Моле се надигна мълчаливо. Тъмничарят се приближи и с няколко силни удари с чук и длето изби нита, който съединяваше веригата с железните гривни около глезените на затворника. Жак дьо Моле загърна посталите си рамене с мантията на славата си, превърната сега в жалка сива дрипа. Кръстът на раменете му висеше на парцали.

В този изтощен, залитащ старец с натежали от веригите крака, който изкачваше стъпалата на кулата, все още беше останало нещичко от военачалника в Кипър, от заповедника на всички християни на Изтока.

„Господи, боже мой, дай ми сила…“ — шепнеше на себе си той. И за да намери тая сила, повтаряше имената на тримата си врагове: Климент, Гийом, Филип.

Мъглата изпълваше просторния двор на Тампл, нахлупваше качулки на кулите по крепостната стена, пъл-зеше между бойниците, обвиваше острия покрив на орденската черква.

Стотина войници с оръжие при нозе бяха застанали около една открита каруца, голяма и четвъртита.

Отвъд стената се носеше врявата на Париж и от време на време покъртително тъжно изцвилваше някой кон.

Насред двора с бавни крачки и безкрайно отегчено лице се разхождаше месир Ален дьо Парей, капитан на кралските стрелци — човекът, който присъствуваше на всички смъртни наказания и придружаваше осъдените до мястото на присъдата или изтезанията. Косите му, с цвят на стомана, падаха на къси кичури по четвъртитото чело. Облечен беше в плетена ризница и препасан с меч, а под мишница държеше шлема си. Като чу да извеждат затворника, той се обърна и великият магистър пребледня, доколкото му беше възможно още да пребледнява.

За разпитите обикновено не се правеха толкова приготовления; нямаше нито каруца, нито всички тези въоръжени хора. Идваха няколко кралски сержанти, повеждаха обвиняемите, прекарваха ги с лодка през Сена, най-често по здрач.

— Значи, има присъда? — обърна се Моле към капитана на стражите.

— Има, месир — отговори капитанът.

— И знаете ли, синко, каква е присъдата? — продължи Моле след кратко колебание.

— Не зная, месир. Имам заповед да ви отведа в черквата „Света Богородица“, където ще ви бъде прочетена.

Настъпи мълчание, после Жак дьо Моле пак се обади: