Морис Дрюон - Железният крал

Но наскоро след това чрез едно постановление кралското съкровище се прехвърли от кулата Тампл в Лувърската кула. По същото време започна подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Говореше се и се надумваха хората по обществени места и тържища, че тамплиерите вършат спекула със зърнени храни, че те са виновни за глада, че мислят повече как да увеличат богатствата си, отколкото да освободят гроба господен от езичниците. И понеже езикът им беше груб, войнишки, обвиняваха ги в богохулство. Беше влязъл в употреба изразът „псува като тамплиер“. От богохулника до еретика има само една крачка. Твърдеше се, че имат противоприродни нрави и че чернокожите им роби са магьосници.

„Несъмнено мнозина от братята не живееха като светци, пък и безделието им се отразяваше зле.“ Най-много се приказваше, че при церемонията на приемането карали новопостъпилите да се отрекат от Христа да плюят върху кръста и ги подлагали на срамотии действия.

Под предлог, че иска да тури край на слуховете и да запази честта на ордена, Филип беше приканил великия магистър да направи следствие.

И аз приех… — мислеше Моле. — Бях безсрамно заблуден, бях измамен. „Защото един ден през октомври 1307 година…“ Ах, как добре си спомняше Моле този ден… „Беше петък, ден тринадесети. В самото навечерие ме прегръщаше и ме наричаше“ братко „, отреди ми най-почетното място на погребението на снаха си императрицата на Константинопол.“И така, в петък, 13 октомври 1307 година, крал Филип, след една грижливо подготвена полицейска операция, нареди от името на Инквизицията да бъдат арестувани призори всички тамплиери във Франция с обвинение в ерес. И самият пазител на печата Ногаре дойде в седалището на ордена да отведе Жак дьо Моле с още сто и четиридесет рицари…

Чу се команда, която сепна великия магистър. Месир Ален дьо Парей беше наложил шлема си; един войник държеше коня му и подлагаше стремето.

— Да вървим — рече великият магистър.

Избутаха затворниците към каруцата. Пръв се качи Моле. Аквитанският заповедник, човекът, който бе отблъснал турците при Сен Жан д’Акр, стоеше като оглупял. Наложи се да го повдигнат. Главният надзорник непрекъснато мърдаше устните си. Когато Жофроа дьо Шарне на свой ред се качи в колата, някъде откъм конюшните зави куче.

После тежката каруца, запретната верижно с четири коня, потегли. Отвориха главната порта и вътре нахлу силна врява. Няколкостотин души, жители на квартала около Тампл и съседните квартали, се бяха стълпили край стените. Стрелците отпред трябваше да си пробиват път с дръжките на копията.

— Път за кралските хора! — викаха те. Изправен на коня си, все така безстрастен и отегчен, Ален дьо Парей стърчеше над блъсканицата. Но щом тамплиерите се появиха, шумът изведнаж стихна. При вида на четиримата измършавели старци, които каруцата подхвърляше и блъскаше един връз друг, парижани се стъписаха за миг, млъкнаха и усетиха някакво внезапно състрадание.

Но пръснатите из тълпата кралски сержанти 11нададоха викове: „Смърт, смърт на еретиците!“и тогава хората, които винаги са готови да пригласят на властта и да буйствуват, когато не ги заплашва нищо, ревнаха оглушително:

— Смърт!

— Крадци!

— Идолопоклонници!

— Гледайте ги! Не са вече така горди, езичниците проклети! Смърт!

Оскърбления, подигравки, закани се сипеха върху шествието. Но тази ярост оставаше откъслечна. В огромното си мнозинство тълпата мълчеше и нейното мълчание, макар и предпазливо, беше многозначително.

Защото за седем години настроението на народа се беше изменило. Хората знаеха как е било водено следствието. Бяха виждали пред черковните врати тамплиери да показват на минувачите краката си с опадали при мъченията кости. Бяха видели в някои градове на Франция как десетки рицари измряха на кладите. Знаеха, че някои духовни комисии бяха отказали да произнесат присъдите, та се бе наложило да определят за тая работа нови прелати, като например брата на първия министър Марини. Говореше се, че самият папа Климент V отстъпил от немай-къде, защото зависел от краля и се боял да не го сполети съдбата на предшественика му папа Бонифаций, който беше изял плесница на трона си. И после през тия седем години житото не беше станало повече, а хлябът беше поскъпнал още, очевидно не вече по вина на тамплиерите…

Двадесет и пет стрелци с лъкове и копия на рамо вървяха пред каруцата, но още двадесет и пет крачеха от двете й страни и още двадесет и пет завършваха шествието.